15.6 C
София
вторник, 27 септември 2022 г.

СЪДЕБНА РЕФОРМА, ПОРЕДНОТО „СТАНИ ДА СЕДНА“ или отново въпросът „КОЙ“

адв. Ирина Юлий Абаджиева – Репуц

Мантрата  „съдебна реформа“ вече започва сериозно да омръзва на всички. Основно защото зад нея рядко виждаме нещо друго освен в повечето случаи нескопосани опити за кадрови размествания във висшите  ешалони на съдебната власт, с които да сложим  на съответните места уж правилните хора – разбирай „наши хора“, за да се осигури комфорт на тези които плащат и поръчват музиката, а за съжаление , у нас те съвсем не са точно суверенът –  народът нито гражданското му общество, което е спорно доколко изобщо съществува. И така нека погледнем внимателно кой какво иска зад думите „съдебна реформа“.

Спомнете си протестите срещу цените на тока през 2013 г. Тогава мантрата беше „да се преборим с монополите“ . Хората излязоха по площадите, организираха се кръгли маси, на които се канеха представители на граждански организации и на една от тях, на която присъствах, като представител на родителска организация и понеже съм юрист си позволих да направя изказване, че ако има наистина независим от политически, монополни и олигархически влияния съд, той би се справил чудесно с помощта на съществуващото, приматно и пряко приложимо европейско антимонополно законодателство и просто ще започне да глобява големите компании, както това се случва в Германия, Франция и другите развити държави от ЕС. Вестник „Капитал“ отрази това, тогава като направи цял брой, с материал за „лицата на протеста“, т.е изказаните идеи и така неусетно покрай монополите се заговори и за съдебна реформа, но не отчетливо и сериозно, а покрай всичко останало.

После дойде времето на протестите срещу правителството на Орешарски, провокирани от предложението за избиране на Делян Пеевски за шеф на ДАНС и се появи култовият въпрос „КОЙ“, сиреч, кой предложи всъщност Делян Пеевски за този пост. Оказа се, че отговорът на този въпрос е не кой да е, а Мая Манолова! Интересното е, че мантрата „КОЙ“, която се беше превърнала в знакова за онзи период, до степен, че дори стана име на една политическа партия, се забрави много бързо, а и никой не припомни отговора на самата Мая Манолова, която не престава да дефилира по телевизионни студия, представяйки се за „живата съвест“ на народа и неуморим поборник за правата на хората. Нищо, че по едно време излезе, че е казала на представителите на ИТН при преговорите за коалиционен кабинет и по повод исканията на Христо Иванов – „обещайте му каквото иска, пък после не е задължително да му го дадете“  – цитирам по памет изказването на Тошко Йорданов пред НС. И като споменах памет, тук е мястото да си кажем, че е добре като общество да помним някои неща, които могат да ни ориентират в разликите между официализираните намерения на политиците ни и скритите им такива. И тук идваме до същността на въпроса – КОЙ КАКВО ИСКА от съдебната реформа, която вече е ясно поставена задача на дневен ред пред обществото и сега трябва да се отговори на нея. Лесният отговор и за съжаление май единственият, който се тиражира е смяната на Главния прокурор. Като че ли това е фигурата, от която всичко зависи, но да си припомним, как се стигна до избора на точно Гешев – всъщност това стана в резултат отново на „съдебната реформа“ в частта, която успя да прокара самият Христо Иванов, когато беше министър на правосъдието в един от кабинетите на Бойко Борисов. Идеята му да се раздели ВСС на квоти – съдийска и прокурорска доведе до това, че кандидати за Главен прокурор вече можеше да издигне само прокурорската квота  и тя издигна само един кандидат и това беше Гешев. До преди тази реформа на Христо Иванов, кандидати се издигаха и от съдийската квота и на този пост бяха избирани в повечето случаи бивши съдии. И така след реформата на Христо Иванов и по нейните правила , имаше само един кандидат за Главен прокурор и това беше Гешев. Ако си спомняте част от идеите за съдебна реформа, изказани от Реформаторски блок предвиждаха Главният прокурор да се избира не от ВСС, а от НС. В самата коалиция РБ тогава нямаше пълно съгласие по това и добре, че това не стана, защото някое НС спокойно можеше спокойно да избере някой като Делян Пеевски, както веднъж го избра за председател на ДАНС за Главен прокурор и тогава щеше да стане още по-интересно за хората около Христо Иванов например.

И така, какво имаме днес като идеи за съдебна реформа? Като изключим разбира се кадровите промени, които не са същинска реформа. Ами, май нямаме нищо. Някои заговориха за разместване на следствието и изобщо преструктуриране на съдебната система, но всичко това все опира до Конституцията и Решението на КС, с което на практика подобни реформи бяха заключени и ключът е във ВНС, за което не виждам как ще се формира достатъчна воля. Сигурно някой ще добави към кадровите размествания и някоя и друга козметична поправка някъде, та да заприлича на реформа, ама всъщност да не е точно, защото новата власт ще си поиска своето, а то винаги върви ръка за ръка с контрол върху силовите институции, в това число съдебната власт и с изключение на кадровите промени , веднъж направила ги, реформата може вече да не й трябва, за да може и тя на свой ред да си прави каквото си иска. Знам, че за звучи цинично и все се надяваме да не е така, но какво гарантира обратното?

И тук обаче има нещо, което винаги се пропуска – какво всъщност искат хората и за какво и как им служи на ТЯХ съдебната власт. Всъщност много стар въпрос, фундаментален и изначален. Дори по времето на Римската империя се е знаело, че волята на народа трябва да се отразява в раздаването на справедливост от властта, за да има мир и подчинение на държавните власти. Спомнете си библейската история за  „измиването на ръцете“ на Пилат Понтийски, който като Римски прокуратор, което означава управител на римска провинция и съдия е попитал еврейския народ кого да осъди и кого да пусне – Варава или Исус Христос и е направил, това което тогавашният първообраз на съдебни заседатели е отсъдил и си е „измил ръцете“. Така палачът не е властникът и Държавата, а самият народ. Много стара идея, която под разбира се нова форма на практика съществува и до днес и това е институтът на съдебните заседатели. Хора, избрани на случаен принцип от обществото от всякакви слоеве и професии, представляващи нещо като „представителна извадка“ на същото това общество, призвано да отсъди и да се произнесе по въпроса за вината в един наказателен процес. В САЩ и в някои други държави от англо-саксонската правна система, съдебни заседатели може да има и в гражданския процес при определени случаи, което много допринася за претендирането на отговорност от големите компании, особено когато се отнася до правата на гражданите. Представете си процес със съдебни заседатели срещу „Топлофикация“ или ЧЕЗ например, или дали щеше да бъде осъдена една бивша кметица например на 20 години затвор, ако това зависеше от 23 съдебни заседатели, колкото е разширеното жури в САЩ например. Или дали щеше да се размине на убиец на дете на пешеходна пътека или на причинител на катастрофа, завършила с отнемане на живот, който обаче се оказва с подходящите връзки в съдебната система, осигурени именно от политическите нишки от кадрувания по квоти от НС, Президент и т.н на висшите съдебни органи, все политически зависимости, с които е омотана съдебната власт у нас? Ще кажете да, ама тук сме в друга правна система, няма как да прилагаме англо-саксонски модел, да, ама не, както казваше един покоен известен журналист, светла му памет. В нашата родна Конституция има широко отворена врата за развитие именно на фигурата на съдебните заседатели и това е чл 123, който гласи: В определени от закона случаи в правораздаването участват и съдебни заседатели.“ . Определени от закона случаи, казва Конституцията, не е необходимо да я изменяме или допълваме, само да променим процесуалните закони.

Едва бегло загатната, но записана в чл.123 на Конституцията, фигурата на съдебните заседатели е заложена и в Закона за съдебната власт в раздел II, озаглавен „Съдебни заседатели“, където е постановено в  Чл. 66: „(1) В случаите, определени със закон, в състава на съда, който разглежда делото като първа инстанция, участват и съдебни заседатели. (2) Съдебните заседатели имат еднакви права и задължения със съдиите.“ Следват разпоредби за реда за избор на съдебни заседатели, но при отредената им по този начин в закона роля на участници само в първа инстанция без специални правомощия отделни на тези на съдията, тяхното значение е толкова незначително, че никой на практика не ги забелязва, а ролята им би могла да е толкова важна. Толкова, че и е отредено специално място като Седма поправка на американската Конституция! Съдебните заседатели са били органът, вземащ решения в наказателното производство в английското право в продължение на 800 години, а в американското от създаването му. Върховният съд на САЩ е описал историческите функции на съдебните заседатели в делото Дънкан срещу щата Луизиана (Duncan v. Luisiana, 1968) по следния начин: „Тези, които създадоха нашите конституции, знаеха от историята и от опита си, че има нужда от фигура, която да защитава процеса от безпочвени обвинения, повдигнати, за да бъдат елиминирани определени врагове, и от съдии, които са податливи на мнението на висшестоящите…. Предоставяйки на обвиняемия правото да бъде съден от съдебни заседатели, които са граждани като него, му се дава много важна защита от корумпирани или твърде безмилостни прокурори, а и срещу сервилни, предубедени или ексцентрични съдии…Освен това, правилата, които се отнасят до съдебните заседатели във федералните и щатските конституции, отразяват основополагащо решение за упражняването на държавната власт – нежелание да се възлагат неограничени правомощия на един съдия или няколко съдии да решават какво да правят с живота и свободата на гражданите. Страхът от неограничената власт,  така присъщ на щатските и федералните правителства намира израз в наказателното право – в изискването за участие на общността във вземането на важните решения за наличието на вина или невинност.“  Звучи ли ни познато това, нямаме ли и ние точно така описаните проблеми със съдебната власт всъщност? Нима не страдаме от корумпирани или твърде безмилостни прокурори или нямаме сервилни, предубедени или ексцентрични съдии?

В САЩ всеки обвиняем по обвинение, предвиждащо присъда от над 6 месеца лишаване от свобода има право да избере да бъде съден от съдебни заседатели. За разлика от България, където съдебните заседатели имат равни права със съдията и участват само в първа инстанция като членове на състава, но нямат самостоятелна роля, в САЩ съдебните заседатели се произнасят по въпроса за вината и едва ако признаят обвиняемия за виновен идва ред на съда да определи наказанието съгласно закона, а в някои случаи те определят и самото наказание. Ако съдебните заседатели оневинят обвиняем на първа инстанция, прокуратурата няма право да обжалва. Така нито тя нито съдебната система могат да тормозят с години някого по обвинения, които могат да се окажат безпочвени, но от друга страна са средство за рекет и извор на корупция. Важното е и нещо друго, обществото, в лицето на съдебните заседатели е това, което осъжда, не държавата чрез своите власти. Хората участват пряко в раздаването на справедливост и в охраняването на правата и свободите на гражданите, включително и в наказателната репресия, държавата вече не е чуждо тяло, а инструмент в собствените им ръце. Така някои държави са изградили от „див запад“ демократичен и правов ред. Така пред обществото, което е пряк участник в съдебната власт може да бъде изправен всеки – политик, бизнесмен, олигарх, без значение от властовите му позиции, вината му ще бъде определена от съдебни заседатели,  избрани  на случаен принцип и не двама или трима, а 12 или 23ма – именно те са гарант за справедлив и безпристрастен процес, а не някой Главен прокурор, който и да е той. Тогава няма да е от голямо значение кой е главен прокурор, защото който и да е той всяко обвинение трябва да издържи на проверката на обществото още на първа инстанция и ако съдебните заседатели не бъдат убедени във вината на обвиняемия, прокуратурата ще е безсилна да продължи процеса. Ще станат безсмислени протестите пред съдебните палати заради оправдан убиец на пътя или пуснат на свобода престъпник, явен за цялото общество, но оказал се невинен за съда.  Лозунги като „да си върнем държавата“ няма да имат смисъл, защото тя ще бъде наша – на обществото ни, чиято воля и разбиране за справедливост се налага чрез върховенството на правото. И всичко това ако имаме съдебни заседатели в съда, като непреодолима бариера за своеволие на която и да е било власт. Може би това е единственият начин, без да е необходима конституционна реформа, като овластим хората да се намесят пряко, чрез института на съдебните заседатели да се освободим, както от корупцията в съдебната система, така и от натрупваното със столетия недоверие към държавата, която все не е точно наша и която винаги е на отсрещната страна на барикадата. Общества, които не контролират държавите си, не могат да бъдат нито свободни нито богати, нито добра среда за каквото и да било, периодично те се въвличат в кризи, които ще водят до друг такива и така до безкрай.

Сигурно се питате защо идеята за съдебните заседатели не се обсъжда изобщо, защо политиците дори не я споменават, ами много просто, защото не искат да дадат властта на хората, не и същинската, не и съдебната. А може би и защото все още не е хрумнала на тези, които поръчват музиката, а и дори и да им е била подсказана, все още не са решили дали имат изгода от нея.

spot_imgspot_imgspot_imgspot_img

Последни новини

google-site-verification: google8d719d63843e6dc9.html