5.8 C
София
неделя, 25 септември 2022 г.

Актьорът Николай Урумов: Мислех, че Живков ще управлява дори след като умра

Снимка: БНР

Николай Урумов е във вихъра на поредна силна серия като актьор и режисьор. Една от най-новите му роли е в комедията „Хайде да убием Матилда“ на Орлин Дяков, където с Асен Блатечки са в традиционно отличен тандем – този път като измамени мъже с леко налудничави идеи как да отмъстят на музата си, която е съпруга на единия и любовница на другия. Урумов се готви и за едно от най-големите предизвикателства в кариерата си – да влезе в образа на Зорба за едноименния мюзикъл, който белгийски екип ще прави в операта на Русе. До дни той започва и репетиции на „Криворазбраната цивилизация“, която ще поставя в Сатирата.

Интервю на Албена Атанасова

– Откога сте приятели с Асен Блатечки, господин Урумов?

– Винаги сме проявявали взаимно любопитство, уважение и интерес. Асен е непринуден, мъжкар, без никакъв фалш, преиграване и поза. Всичко му е много естествено. Снимахме в един куп филми, но без да се засечем пред камерите. Първият, който ни срещна на сцената, беше Пламен Панев в „Методът Грьонхолм“ на Жорди Галсеран или „Мръсното копеле“. След това направихме в Кюстендил спектакъла на Стефан Фьогел „Двама, четирима, секс има“ с Добриела Попова и Стела Здравкова. Там и двамата сме режисьори – сменяхме се на сцената и в салона. Съвместната ни творческа дейност продължи, когато го поканих за Гамаша в „Януари“ – Асен винаги гледа да е по-различен, въпреки че трудно ще се отърве от медийното прозвище „секссимвол“, поставено му съвсем първосигнално. А след като отдавна търсехме нещо за нас двамата, стигнахме до „Хайде да убием Матилда“. В тази кризисна ситуация търсиш опора в съмишлениците.

– Чисто човешки как се допълвате?

– Когато общуването е истинско и искрено, всеки дава своето. А когато с някого си бил на косъм от фаталния изход и заедно сте се измъкнали от ада, ставате приятели. С Асен ни обединява усмивката, с която гледаме на живота. А и двамата сме бащи на вече пораснали дъщери.

– Героите ви в новия спектакъл са готови да се избият, но в крайна сметка разбират, че са манипулирани от въпросната Матилда. Вие двамата не сте женомразци, нали?

– В живота – никога. В театъра и киното – само по пиеса и сценарий.

– Напоследък твърдо се отдавате на режисурата – разкажете за следващата ви постановка.

– Планирали сме премиерата на „Криворазбраната цивилизация“ в Сатирата за 14 февруари, когато нашият свят празнува Трифон Зарезан, а западният полива Свети Валентин. Нарочно избрахме тази дата, защото тя загатва и за принципния сблъсък в пиесата – между родното и онова, другото, което е еманация на чуждопоклонничеството. Интересува ме тъкмо конфликтът между цивилизациите, така прекрасно разкрит от Добри Войников. Конфликтът между идващото отвън и традициите, устоите и ценностите, пренесени от народа ни през 500-те години робство, благодарение на които той е оцелял.

– Кога ще спрем да се оправдаваме с турското робство?

– Когато всяко следващо поколение спре да повтаря грешките на предишното. Ще ви цитирам какво пише Добри Войников в „Криворазбраната цивилизация“ през 1871 – седем години преди Освобождението. „Този свят е сцена театрална, дето цивилизованите лъжат като същи актьори. Простите и невежите са за цивилизованите като добитъка за хората. Европейците дохождат при нас, мамят ни с разни красиви думи и обещания. Вземат ни момите, парите, децата. Да, Европа се е обогатила от прости като нас нации“. Ясно е, че не всичко от лъскавото и шармантното е добро. И днес в България периодично се появяват всякакви, които искат да я направят подвластна на различни интереси.

С Асен Блатечки си партнират в „Хайде да убием Матилда“
Снимка: Импресио

– Докъде според вас стигна чуждопоклонничеството тук и сега?

– До степен, в която и от Изток, и от Запад се опитват да ни диктуват какво да правим – независимо дали ще е посланик или генерал. До смъкване на гащите и навеждане – в момента така е и в икономиката, и във външната политика. Ще ми се нашият народ да прояви своята прословута мнителност не спрямо ковида и ваксините, а към гастрольорите. И да направи добре своя избор – а не да проявява сляпото доверие на вечно излъгания.

– Как коментирате битието на българския театър в момента?

– Всичко е непредвидимо. Може да се говори по-конкретно, след като стане ясно кой ще е новият министър на културата. Само да не посегне на доказано работещи модели. В България, без значение дали е култура или бизнес, всеки новодошъл решава, че летоброенето започва от него, и разрушава всичко изградено до този момент, за да започне от нулата. Затова сме на този хал. Да не забравяме, че 10 ноември за театъра ни дойде на 1 януари 2011 – когато започна реформата и сложи край на соцуравниловката: на всички да се дава по малко, независимо дали играят или не. Тогава някои от най-реномираните трупи в държавата регистрираха между 30 и 60 представления за 365 дни. Само Народният имаше 900 – на четири сцени плюс „Сълза и смях“. И като влезе системата на делегираните бюджети, нещата се промениха за добро. Затова казвам: реформата може да бъде преработена, но не бива да бъде унищожавана.

– Вие кръвно и изначално сте свързан със сцената: още като студент стъпвате на тази в Сатирата…

– Нашият клас правеше масовката в „Обичате ли човешко“ на Мирон Иванов, тъй като постановката беше на Здравко Митков, който ни беше асистент. Невероятна е школата да бъдеш на сантиметри от Калоянчев, Парцалев, Стоянка Мутафова, Петър Слабаков, Никола Анастасов, Митко Манчев… Един ден отидохме в Сатирата и ни казаха, че Парцалев е получил пристъп и е влязъл в болница. Отложиха представление, а малко след това той почина. Чак дни по-късно се пусна безумният слух, че Парцалев е умрял, защото милиционери го пребили от бой на сбирка на „Екогласност“.

– А Петър Слабаков, който тогава беше от лидерите на зеленото движение, опита ли се да ви спечели за каузата?

– В мъжката гримьорна на Сатирата, където тогава се събирахме всички, един ден Слабака ме гледа, гледа и запита: „Откъде си бе, момче?“. „Ами от едно село, Българево се казва, край морето“, отговорих му аз. „А, знам го Българево -пет години бях тракторист в ДЗС „Стефан Караджа“. Редовно ходехме да помагаме по кампанията на българевци. Земята беше чиста – слезеш от трактора, легниш върху нея, отнеме ти цялата умора – станиш, и още толкова можеш да работиш“, редеше той с типичния си изговор. Така ме и зариби за „Екогласност“. Донесе ми откъси от програма минимум и програма максимум, увити в „Юманите Диманш“ – вестника на френската комунистическа партия. Нелегално – беше пролетта на 1989. Даде ми ги и каза: „Виж, сега, поговори с някои младежи, но не ги притискай“. И аз започнах да привиквам състуденти в тоалетните на втория етаж във ВИТИЗ, където тайно да им обяснявам идеята. Записах 15 или 16 души.

Наскоро, докато търсех пиеса в стари кашони, ми попадна списъкът с имената, между които бяха Мишо Билалов, Ани Вълчанова, Димитър Стоянов-Нов, Санчо Финци, Радена Вълканова…Луд юношески ентусиазъм, но никой от тези 15 или 16 души не тръгна да вади дивиденти от факта, че е ходил на нелегални събрания в кино „Петър Берон“. Изведнъж се появиха други хора, които се оказаха много по-заслужили. Но нали си спомняте, че „Екогласност“ нямаше за цел да сваля политическата система, а да се бори за чист въздух и чиста вода. Самият аз нямах нужда от много увещания, тъй като бях служил войник в Русе, където осъмвахме със сняг в черно. Да не забравяме и още нещо – в „Екогласност“ членуваха ортодоксални комунисти като Соня Бакиш, съпругата на Станко Тодоров.

След 10 ноември спрях да се интересувам какво става в „Екогласност“ – реших, че демокрацията ще оправи всичко. И тя така хубаво го оправи… Но кой ти е допускал, че ще има вътрешен преврат в БКП. Бях убеден, че аз ще остарея и ще умра, а Тодор Живков ще продължи да управлява.

– Наскоро се разчу, че ще играете Зорба…

– Останах много приятно изненадан, когато шефът на операта в Русе Иван Кюркчиев ми каза, че белгийски режисьор е правил своеобразен кастинг по снимки, за да избере актьор за Зорба. Когато Иван запитал защо точно Николай Урумов, получил отговор: „Виждам човек с характер“. А у мен веднага затрептя онази четвъртинка гръцка кръв в родословното ми дърво. Урум на гръцки значи грък. Израснал съм до гръцката църква в Българево, където и до днес делим една ограда. Моята баба, която ме е отгледала, се опитваше да ме учи на гръцки. Тя упорито ми говореше, а аз като всяко дете предпочитах да играя навън. Разбира се, никога не съм имал гръцко самосъзнание, но гените си казват думата. В живота си съм крал само една книга – „Алексис Зорбас“ на Никос Казандзакис. Като студент бях на гости и просто я свих. Беше в годините, когато много се четеше.

– Знае се, че Зорба е голям купонджия. А вие?

– Не е нужно човек да е убивал, за да играе убиец. Да танцуваш от сърце и душа бос по пясъка, да се впие в теб миризмата на море и водорасли – това не ми е чуждо. Да пееш, провокиран от нещо истинско – това на никого не му е чуждо, на мен още по-малко.

– Във ВИТИЗ взимахме ли своето от живота?

– И още как. С Михаил Билалов и Димитър Стоянов-Нов по цяла нощ бяхме по партита и сутрин дремехме в часовете. Професор Люцканов се отнасяше с голяма снизходителност и ни разбираше напълно. Но това не ни пречеше – с Билалов и с Митко никога не сме проваляли каквото и да било. В деня, в който получавахме стипендиите, сядахме в Унгарския ресторант срещу академията, който отдавна го няма. Всичко живо си поръчваше „Добра жена“ – тематично ястие от Унгария. Лееше се токайско вино, цигански оркестър свиреше чардаш. Чувствахме се като аристократи и герои от пиесата на Михаил Булгаков „Зойкина квартира“. Стипендията беше много добра. Когато се разменихме с колеги от Ленинград, не успяхме да ги похарчим там. Е, вярно че магазините бяха абсолютно изпразнени покрай перестройката.

– Зорба е голям почитател и на жените… А вие?

– Трябва да имаш натрупвания от „почитателстване“, за да изиграеш Зорба. Само така щафетата преминава в следващото поколение.

– Вие доста време бяхте на свободна практика, но сега отново сте на заплата…

– Да, отново съм в щата на Народния театър. Когато Павел Васев, светла му памет, се завърна втори път като директор, ми каза: „Стига си скиторил, прибирай се вкъщи“.

С Михаил Билалов в „Името“

– Няма как да не ви запитам: често ли ви липсва Крикор Азарян – вие играете в някои от най-култовите му постановки?

– Много го обичах. Яд ме е, че изгубих гласа му, който пазех доскоро в един от старите телефонни апарати. Беше се записал вечерта на Аскеерите, когато получих награда за „Краят на играта“ в „199“: „Николай, много се радвам, моето момче“.

– Споделете негови думи, които все още звучат в главата ви?

– „Бъдете непредвидими. Изненадвайте се.“ И още много, разбира се. За моя Чебутикин в „Три сестри“ Коко казваше: „Анархист, мизантроп, майна. Той слуша, гледа и поставя диагнози. Всичко онова, което ще се случи на другите, на него вече му се е случило“. Вечерта преди премиерата професорът насърчи всеки с по няколко думи, а на мен ми прошепна: „Това е моята философия за живота“. Защото наистина всичко онова, което ще се случи на другите, на Коко вече му се беше случвало. Неслучайно Чебутикин остава последен на въртящата се сцена, сбогувайки се със зачуленото пиано, което никога повече няма да засвири, а отгоре падат жълтите листа, които преминават в сняг, докато звучи покъртителното фадо. Коко беше втъкал много от себе си в Чебутикин. И чрез него се сбогуваше с публиката.

– Каква е голямата ви емоция напоследък в киното?

– Аз съм Него в „Смешният съд“ на Ефемия Фард – късометражен филм, който по многобройните международни фестивали върви със заглавието „Висшият съд“, което е по-подходящо заради фабулата. Момче – младият колега Стефан Додуров, е извършило престъпление. Качва се в лифт, а мъжът, който управлява съоръжението, трябва да реши накъде ще продължи грешникът – нагоре или надолу. На фестивала „Славянска приказва“ получих приза за най-добра роля, а американски експерти са поставили лентата на челно място в съответни жанрови класации.

Източник: в-к „Галерия“

 

 

 

spot_imgspot_imgspot_imgspot_img

Последни новини

google-site-verification: google8d719d63843e6dc9.html