19.6 C
София
събота, 24 септември 2022 г.

Секссимволът на социализма Иван Иванов навърши 70

Снимка: 24 часа

„Аз не знам какво е щастие. Знам това – ако човек иска нещо да се повтори, значи му е било хубаво.“ Това е знаменита реплика на героя на Иван Иванов Радо от христоматийния филм на Борислав Шаралиев „Всичко е любов“.

Премиерата е през 1979 година, когато малцина в България вярват, че системата ще рухне, а тогавашната идеология проповядва, че през социализма в интимните отношения властва искрена любов, отдаденост и вярност. Главният актьор е не особено известният дотогава актьор Иван Иванов. Той се превъплъщава в образа на Радо – момче от трудововъзпитателно училище – т.е. тийнейджър с провинения. При едно от бягствата си в София се запознава с Албена – момиче от добро семейство. Между тях се заражда любов, а Албена забременява. Семейството ѝ не одобрява връзката с Радо и майката я принуждава да направи аборт. Радо усеща, че нещо не е наред, и отново бяга от училището. Когато пристига в София, е твърде късно. Албена е сломена, а майка ѝ се обажда в милицията да приберат беглеца.

Историята е позорна за властващия в онези години оптимизъм в киното. Филмът обаче се превръща в сензация, а Иван Иванов става звезда за 24 часа. Днес секссимволът на 70-те и 80-те години Иван Иванов вече е на 70, отдавна се е оттеглил от сцената и пише поезия и философска проза. Отдавна избяга от суетата в подбалканското село Оборище, където се пази от ковида. Там поглъща енергията на природата, докато съхранява гласа си, който преди време понася щети заради тежка диагноза, свързана с гърлото. Дори поздравленията по телефона от най-близките приятели приема съпругата му – изключителната актриса Петя Силянова. Синовете му Стефан и Георги често прескачат до Оборище, като внимават да не станат неволни преносители на вируси.

С Янина Кашева във „Всичко е любов“
Снимка: mila.bg

Но още докато общува с медиите, Иван Иванов уточнява, че не страда от носталгията по звездното си минало. Всъщност той става актьор съвсем случайно. Пробва се на различни изпити – изкарва добре географията, справя се с историята за право, дори е на крачка да се класира в МВР школата в Симеоново. Но всеки път го спъва дипломата – тя е кръгла тройка от механотехникума в родния му Асеновград.

Междувременно става и републикански шампион по джудо. А за да връзва двата края на скромния семеен бюджет – вече е женен за първи път и има момченце – става радист на летището в София. Там обаче попада на Славчо Маленов – бъдещия професор във ВИТИЗ, който двукратно е късан на изпитите в академията.

Докато дават нощни дежурства, Иван иронизира, че ако Славчо все пак успее да влезе във ВИТИЗ, ще се пробва и той. Приемат го от раз – дипломата на „Раковски“ няма значение. Влиза в класа на Димитрина Гюрова и Богдан Сърчаджиев. И когато Бондо – това е прозвището на един от братята на Йоско Сърчаджиев – пита Иван защо е поискал да учи във ВИТИЗ, той му отговаря: „Не ме искаха никъде другаде, а вече съм на 23“. Освен всичко друго той се чувства и като „старец“ сред младежите на 18, 19 и 20. И още нещо – Иван вече е преминал през доста перипетии, докато повечето му състуденти са дъщери и синове на арт дейци и номенклатури.

Той е в трети курс, когато професор Надежда Сейкова го вика да участва в „Много шум за нищо“. Тъкмо там го вижда режисьорът Борислав Шаралиев, който търси човек за главната роля в бъдещия си филм „Всичко е любов“. Първата им среща е във ВИТИЗ – и уж се виждат, за да обсъждат образа на Радо, а и двамата мълчат и само се мерят с погледи.

Иван Иванов и Петя Силянова
Снимка: mila.bg

Още тогава много си пасват – двама силни мъже, които не изпитват необходимост от излишни думи. Иван, разбира се, няма и понятие кой е Шаралиев, който отдавна е натрупал слава с екранните хитове „Рицар без броня“ и „Сбогом, приятели“. За Радо от трудововъзпитателното училище във „Всичко е любов“ – контрастен образ между страстите и социалната принуда, Иванов признава: „Чрез него казах много неща. С Радо си приличаме по характера – нищо в живота не може да ни пречупи“.

Следващият голям кинаджия, с когото Иван кръстосва пътя си, е Никола Рударов. Снимат „Комбина“, където е първият му дует с Ваня Цветкова, на която ще стане кум въпреки слуховете, че романтиката между тях пред камерите продължава и в живота. И до днес го е яд, че „Комбина“ 2 се проваля, защото това е първият по-модерен екшън криминале. Но сценаристът Владимир Ганев бяга в Канада – синодалните цензори си гълтат граматиката от страх и стопират вече започналата продукция.

Единственият келепир е екскурзията до Лондон, закъдето в края на „Комбина“ 1 отплава героят на Иван – ченгето Христо, успял да влезе в мрежата на наркотрафиканти като бившия затворник Вас. 10 дни снимат край Темза – и ги отзовават от София.

По същото време влиза и в „Лавина“ по романа на Блага Димитрова, където отново е двойка с Ваня Цветкова, следват „Мярка за неотклонение“, „За госпожицата и нейната мъжка компания“, „Нощем с белите коне“, „Борис I“, „Мечтатели“ – там е Димитър Благоев… Няма и кадър притеснение, че може да „потече от чешмата“ – навсякъде е различен: дарбата, която е мечта за повечето му колеги тук и сега. След известно отшелничество се завръща в киното в средата на 90-те – в „Гори, гори огънче“ на Румяна Петкова, но на фестивала „Златната роза“ във Варна не му дават награда. 10 години по-късно отново прави жест към Румяна Петкова заради „Другият наш възможен живот“, където са в пореден любовен дует с Ваня Цветкова, която си идва от Америка специално за проекта.

В театъра Иван Иванов се окачествява като „индивидуалист анархист“, който не се вписва особено сред колектив, който всяка вечер трябва да играе едно и също представление. Колкото и да се опитва да преодолее четвъртата стена на сценичния куб – тази между него и публиката, като че ли нещо все му пречи. Затова за кратко е Ромео в Армията, където тълпите от еуфорични жени стават все повече. Спектакълът на Иван Добчев е „бум“, но критиката си мълчи за дебюта на Иван в храма на Мелпомена.

Всъщност голямото спасение за Иван Иванов се оказва писането – той се преоткрива в него. Предава се на белия лист след сватбата си с Петя Силянова и тя понякога се шегува, че спокойно би могла да се хвали като негова муза. Освен поезията и разказите реди сюжети за кино и сцена. Но и тук се сблъсква с мухъла в мисленето на арт гилдията. Сценарият му за игрален филм „Бивши хора“ три години събира прах по чиновнически чекмеджета. А в него той разкрива подобен на себе си и на хората от своето поколение герой – самотник, който строи влакова спирка в двора си, но релсите не водят за никъде. Финалът обаче е оптимистичен – влакът все пак пристига и разрушава самотата.

Дочо Боджаков пък успява да снима по авторската фабула на Иван „Директно включване“ – за влиянието на медиите върху така наречения „малък човек“, но БНТ бави излъчването му. Във фокуса е персонаж, в чиято кожа влиза Любо Чаталов – един от малкото най-близки хора на Иван. В БНТ обещават, че ще превърнат в зрелище и сатиричната пиеса на Иванов „Народно събрание“, в която той осмива нравите на нашенските депутати. Иван създава дори римейк по „Великолепната седморка“, който трябва да се случи сред българската действителност. Филмът му „Наблюдателят“ пък се завърта с голям успех на „Златната ракла“, но на „Сан Стефано“ отново го местят до безкрайност из програмата.

След 10 ноември Киноцентърът изхвърля на улицата най-големите си звезди, сред които са Иван Иванов и Любо Чаталов. Тогава Иван е категоричен – българското общество винаги се държи „безобразно“, независимо дали творецът е жив или умрял. Дразни се и от безсилието на повечето кинаджии. Според него през 90-те две трети от тях нито могат да измислят свястна история, нито могат да я заснемат като хората – затова половината от филмите са глупави и претенциозни.

„А киното е мечта – към него се тръгва с чисти детски очи, то мирише на пролет, лято и любов“, споделял е Иван. И затова отива още по-далеч в гнева си – твърди, че някои от най-превъзнасяните сред режисьорите превръщат „неможенето“ си в „оригинален“ стил и затова седмото изкуство у нас няма перспективи. Една от метафорите му по темата е „Дори да се изправи временно на крака, киното ни после пак ще падне на колене“. И затова започва да отказва оферти, а и те постепенно секват заради навика му да назовава едно към едно нещата от живота и професията. Речникът му понякога става брутален, провокиран от реалността, и именно това го сближава с Христо Стоичков, който също не си мери приказките.

 

Източник: в-к „Галерия“

 

spot_imgspot_imgspot_imgspot_img

Последни новини

google-site-verification: google8d719d63843e6dc9.html