Стела Ганчева всяка делнична вечер влиза в домовете на хората със сериала на „Нова“ „Братя“, в който играе отдадената на езотериката Мая. Стела е родена в Бургас, където завършва Немската езикова гимназия. През 2002 г. се дипломира в класа по актьорско майсторство на проф. Димитрина Гюрова в НАТФИЗ. Същата година дебютира в ролята на Нина Заречная в „Чайка“ на Чехов в Старозагорския драматичен театър. След това 14 години е част от трупата на Малък градски театър „Зад канала“, а през 2018 г. получава покана да се присъедини към Сатирата. Участвала е в редица постановки като „Балкански синдром“, „Ритъм & блус“ и „Изневери в повече“.
Интервю на Ивет Савова
– Стела, вече трети сезон сте в ролята на Мая в сериала „Братя“. Приличате ли си с героинята?
– Тя е по-първична и емоционална от мен, аз съм по-разсъдлива. Освен това в живота си не се ръководя от езотериката и окултното като нея. Това са основните разлики помежду ни.
– А научи ли ви на нещо?
– Научи ме, че е хубаво да се търси позитивното във всяка ситуация, независимо колко тежка е тя. Когато е възможно, разбира се, защото има ситуации, в които нищо положително не можеш да видиш. Но Мая винаги се старае да пречупи веригата на негативното. Вярва, че това може обърне нещата към положително развитие. Самата аз съм по-скоро оптимист. Дори и в най-неприятните моменти се старая да не задълбавам в лошото и се опитвам да вярвам, че има нещо хубаво.
– Споменахте силното увлечение и отдадеността на Мая към окултното и езотериката. Вие правили ли сте си хороскоп и интересувате ли се от подобни теми?
– Увличам се по езотериката, но за разлика от Мая, не се ръководя спрямо нея в житейските си избори. Имала съм много въпроси и търсения още от тийнейджърска възраст. Чела съм си хороскопи, правила съм си такива. Вече не си спомням подробно, но е имало някакви верни неща в хороскопите, които съм си правила. Чела съм и подобна литература, пък и не знам дали има жена, която да не е го правила. Само че аз не пречупвам всичко през езотериката, а и за първи път хванах карти Таро в ръка на снимачната площадка на „Братя“.
Кадър: Нова тв
– Вие сте от актрисите, които не се отказват от театъра. Имате ли любима героиня?
– Обичам всичките си героини, всяка една ми е като детенце. Дори и по-отрицателните образи са ми любими, даже ги намирам за по-интересни. Висента в „Без задръжки“ ми е много любима, героинята ми Лилиан в „Шоколад“ също много си я обичам. Впрочем тя може би ми е била и най-трудна, защото е много сложен характер и различна от мен. При нея има куп отрицателни черти, а трябваше да я направя симпатична и смешна. Но пък мисля, че резултатът е доста добър.
– Намаляха ли зрителите в театъра след въвеждането на последните мерки?
– В Сатиричния театър играем на 50% от капацитета, като и зрителите, и персоналът се допускат само срещу зелен сертификат. Първоначално имаше отлив, наложи се и представления да паднат. Обаче мисля, че сега положението ще се подобри. Но цялата пандемия се отрази отрицателно на нашата професия. Усеща се, че хората в залата са по-малко. Едно е да играеш пред 400 души, друго е пред 50% или пред 30%. Енергията е съвсем различна.
Сега в Сатиричния театър играем „Само час спокойствие“ с Кръстю Лафазанов, „Без задръжки“ и „Шоколад“. Имам участие и в Сатирично кабаре, играя и в „Изневери в повече“ в „Сълза и смях“. Започваме репетиции и на нова българска постановка – „Светото семейство“. Премиерата би трябвало да е през януари.
Снимка: Сатиричен театър „Алеко Константинов“
– Вие сблъскахте ли се с ковид?
– Да, прекарах го след първата доза от ваксината в началото на годината. Слава богу, че се заразих именно тогава, защото имах все пак някаква защита. Изкарах го много леко и съм сигурна, че е така точно заради ваксината. Цялото ми семейство премина през ковид, но без усложнения.
– Играта на сцена е неизменно свързана с различни гафове. Кои са вашите най-големи?
– Случвало ми се е да се засмея на сцената в неподходящ момент, да падам също. В Народния театър преди години играх в „Норвегия. Днес“ и сценографията включваше едни дюшеци, сякаш сме на фиорди. Историята беше за двама млади, момче и момиче, които искат да се самоубият, но се влюбват и така се спасяват. Та трябваше да танцуваме върху тези дюшеци и паднах в краката на публиката. Но се качих обратно и продължих. Обаче имам и още едно падане. Играехме „Балкански синдром“ в „Зад канала“, бях бременна по това време. Героинята ми слизаше от сцената, минаваше покрай публиката и излизаше от залата през салона. Трябваше да мина през едни стълби, които не ми бяха много добре познати, и се спънах и се сгромолясах.
– А имали ли сте трудни моменти в професията?
– Да, нашата професия не ти гарантира работа от 9 до 17 ч. Имала съм моменти, в които съм се чудила дали да не поема по друга пътека. Не съм мислила с какво мога да се занимавам, но тогава съм обмисляла евентуално да започна да уча нещо. За щастие това отмина. Реално не съм имала период на пълно затишие, даже съм късметлийка, защото веднага след като завърших, ме поканиха в една постановка в Старозагорския театър и там ми беше дебютът. След което имах изяви на софийска сцена, снимах, а после дойде и поканата на Бина Харалампиева за Малък градски театър. Години по-късно Калин Сърменов ми предложи да дойда в Сатирата.
– Родителите ви не са актьори, вие как се запалихте по сцената?
– Случи се през последната година в гимназията. Бяхме компания театрални фенове и не пропускахме постановка. Тогава реших, че искам да се занимавам с актьорство. По това време повечето ми съученици се бяха ориентирали накъде да поемат, аз по-късно реших. Освен в академията кандидатствах и психология, но ми беше резервен вариант. За щастие ме приеха в НАТФИЗ. Преди изпитите Веселин Ранков и Анелия Шишкова ме подготвяха, но уроците ми продължиха 3-4 месеца. Радвам се, че от първия път ми се получи, защото не знам дали щях да се пробвам отново, ако ме бяха скъсали.
– Семейството ви прие ли веднага желанието ви да бъдете актриса?
– Да, особено майка ми и сестра ми напълно ме подкрепяха. Иначе майка ми е медицинска сестра, а татко беше осветител в Бургаската опера. Така че съм израснала в операта и в Транспортната болница в града. Никога обаче не съм изпитвала желание да поема към медицината. От 6-годишна започнах да играя балет и предполагам, че това е положило някаква основа за бъдещето. С балета приключих в седми клас, когато трябваше да уча повече заради кандидатстването. В този момент трябваше да реша дали да продължа с балета и избрах да залегна повече над уроците. Приеха ме в Немската гимназия и там завърших.
– Изпитвахте ли носталгия, когато се наложи да се преместите от Бургас в София?
– В началото изпитвах заради раздялата със семейството ми. Аз съм по-голяма от сестра ми и бях първата, която напусна дома, при това заминах на другия край на България. Обаче обичам промените и да ми се случват нови неща. Тогава ми беше интересно, приех го като приключение, още повече че дойдох в София, за да уча. В студентските години семейството ми помагаше финансово, но още докато учех, имах ангажименти. Снимала съм реклами, била съм промоутърка на продукти, снимах. Нямах обаче постоянна работа, защото самото обучение е много натоварено и беше почти невъзможно да се съвмести с постоянна работа.
– Били сте в театралната школа на Александър Калягин. Как попаднахте там?
– Събираха се групи от професионални актьори от целия Балкански полуостров в Русия. Имах пряката възможност да работя по проект в самата школа с техен режисьор. Условието беше да говориш руски, за да се разбирате. Бяхме много актьори, разпределяха ни в няколко групи и изкарахме спектакъл в края на обучението. Обучаваха ни по сценична реч, боеве – всичко, което и нашата академия предлага, само че там беше в един по-съкратен и интензивен курс и с техни преподаватели. Самият Калягин също ни изнасяше лекции, беше много интересно, срещаш колеги от различни държави. Целият курс мисля, че беше около месец.
– Колко езика говорите?
– Най-добре говоря английски, немският ми не е на високо ниво, защото не го практикувам, иначе в гимназията даже сънувах на немски. А познанията ми по руски са по-скоро основни – мога да се оправя, но не го владея перфектно.
Снимка: Личен архив
– Синът ви е ученик, как се справихте с онлайн обучението?
– Изключително щастлива съм, че в неговото училище се върнаха към присъственото обучение. Колкото и да се стараят, няма как дистанционното преподаване да е толкова добро, колкото присъственото.
– Той проявява ли интерес към актьорството?
– Никакъв. Като бебе се снима в един сериал и това беше. Много е срамежлив.
– Как се запознахте с мъжа ви?
– Срещнахме се при едни приятели, бяхме на гости. Той на другия ден се събудил с усещането, че има особено влечение към мен. При мен това усещане се появи по-късно. Мина време, докато ми намери телефона и ме навие да излезем. Имах други приоритети тогава – бях започнала репетиции с Мариус Куркински, готвех се да замина за Русия и изобщо не ми беше до връзки. Той обаче беше упорит, минаха някъде два месеца, но след това много бързо разбрах, че нещата са по-сериозни.
– Казахте, че харесвате промените и новите изживявания. Обичате ли да пътувате?
– Да, много обичам да посещавам нови места, да опознавам различни култури. Най-екзотичните дестинации, на които съм била, са Индия, Непал и Виетнам. Индия няма нищо общо с нас, много е колоритна. Там хората са на касти, заложено е в културата им и не мисля, че това някога ще изчезне. Ако си рикшаджия и баща ти е бил такъв, е почти невъзможно децата ти да минат на по-горно ниво. Само да видиш хората като поведение, можеш да разпознаеш кой от коя каста е. Единият ни шофьор беше кшатрий – кастата на военните. Изобщо Индия е страна на контрастите – излизаш от златния дворец и стъпваш в калта.
Не успяхме да отидем до Тибет, но пък бяхме в Дхарамсала, където е Далай Лама. Там живеят тибетци, които ми бяха много по-симпатични и приятни от индийците. В Дхарамсала цялата група имахме здравословно неразположение. В града има и европейски лекар и моята група реши да отиде при него. Аз обаче исках да ме види Долма, която е лекарката на Далай Лама. Тогава разбрах как преглеждат тибетските медици. Първо ми направи пулсова диагностика – само по пулса могат разберат от какво си боледувал през целия си живот.
Без да ми дава хапчета, само с два вида топченца от смола с билки ми отшумяха симптомите още на другия ден. Докато останалите от групата боледуваха по-дълго, бяха на диета и пропуснаха много хубава храна. Изключително силно духовно ми повлия и разходката по река Ганг с лодка. Тогава видях колко силна е вярата на хората там. Всъщност останах много разочарована от състоянието на тази свещена река, защото се оказа, че тя е една от най-мръсните в света. А индийците се държат така, сякаш са влезли в най-кристалните води на Малдивите. Просто те са много вярващи, имат бог за всяко нещо. И сега много ми се иска пак да започна да пътувам и дано се случи по-скоро.
Източник: в-к „Галерия“
