Деляна Манева е сценарист, режисьор и преподавател, както и партньор в творчеството и живота на писателя Алек Попов. Работила е и като художник в Киноцентъра, носител е на престижни отличия, сред които е националната награда за драматургия на името на Иван Радоев в съавторство с Алек Попов. Наскоро излезе дебютният й роман „Шестият пръст“, като и новият филм на Виктор Божинов „Бягство“, на който е сценарист.
Интервю на Мария Петкова
– Дебютният ви роман „Шестият пръст“, който излезе преди няколко месеца, получи много добри отзиви. На какво смятате, че се дължи това?
– Може би се дължи първо на факта, че книгата се чете, каквото и да означава това. Страхувах се от капаните на т.нар. „интелектуално писане“ и исках да постигна ясен език, чиста структура и динамика на действието. А може би и защото не искам да лъжа читателите, като им пробутвам лесни рецепти за спасение.
– Научих, че по някакъв начин вашата дъщеря ви е провокирала да се захванете с писането му, как стана това?
– Нашите деца ни познават много по-добре, отколкото предполагаме. Те виждат всичко и понякога са свидетели на екзистенциалните ни кризи, които ние наивно вярваме, че сме прикрили добре. Децата могат да ни кажат истината, ако искаме да я чуем. Не трябва да забравяме обаче, че провокациите са чудесен импулс за работа, но те са само повод. Причината да пишеш е енергията на самата история, която, кой знае защо, е решила да мине през теб.
– В романа си говорите от името на главния герой, който е тийнейджър. Трудно ли влязохте в този образ, дъщеря ви помогна ли?
– Идвам от театъра и знам, че влизането в образ е просто игра, условност. Не е трудно, дори е приятно, защото забравяш за себе си. Водещо за психологията обаче е действието, а не езикът. Без съмнение дъщеря ми е помогнала, както и младите хора, на които преподавам. По-важното е, че зад маската на героя може да се разкриеш и да събудиш собствената си емоционална памет.
– Има ли случка от вашите тийнейджърски години, към която често се връщате? Какъв тийнейджър бяхте?
– В училище бях сравнително добро дете и отличничката на класа, но в гимназията се превърнах в неприятен проблемен тийнейджър. Бягах от часове, подправях бележника си, правех най-разнообразни бели, активно „търсех себе си“ и изследвах границите си. Тежък случай. Родителите ми бяха направо потресени от промяната. В този процес на рушене на авторитетите натрупах доста случки – от смешни до страшни, и в един момент осъзнах, че трябва да се върна към правилата. Спаси ме това, че много четях. И уроците на баща ми по математика.
– В романа си засягате темата за корените, особено актуална днес, когато много млади хора от България учат и остават да живеят в чужбина. Доколко важни са корените в глобализиращия се свят?
– Днес младите имат избор и това е най-важното. В природата на личния им избор се съдържа това, което ще им помогне да пораснат – осъзната свобода и отговорност. Пътуването е част от съзряването и задачата има повече от един верен отговор. Все пак мисля, че с националната идентичност трябва да се внимава, защото тя лесно може да се превърне в кич, ако не и нещо още по-лошо. От друга страна, призракът на „криворазбраната цивилизация“ сякаш продължава да ни преследва. Какво да изберем? Напоследък сякаш наблюдаваме тенденция на „завръщане в родината“. Завръщане, лишено от наивни илюзии. Все повече хора осъзнават, че можеш да се чувстваш гражданин на света навсякъде – дори и тук, защото това е състояние на духа.
– Като че ли българите страдаме от известни комплекси спрямо другите европейски народи. Какво мислите, че ни пречи да се почувстваме равни с тях?
– Може би ни пречат дългите години на несвобода, които сякаш са се натрупали в генетичната ни памет. Това донякъде ни пречи да изградим активно гражданско общество и да изискваме повече от политиците, които избираме да ни управляват. Желанието да разкъсаме този затворен кръг на несвобода и потиснатост може да избухне в безсмислени бунтове и елементарно незачитане на правилата. Не мисля, че емиграцията е проблем, защото тя е процес на естествено обновяване на нацията. В човека изначално е заложен стремежът да търси по-добър живот. Иначе човечеството нямаше да се развива и да завладява нови територии. Какво обаче значи „по-добър живот“, е въпрос на сложни съотношения. Но за да се освободим от комплексите си, които може да варират от национални до персонални, ни е нужна култура на „психичното здраве“. Тази култура – грижата за психиката ни, определено ни липсва.
– На какво е метафора „шестият пръст“ и трябва ли да се отървем от него, или именно той ни прави уникални, това, което сме?
– Шестият пръст е метафора на неподходящото, неприемливото. Отклонението от правилния модел. В конкретната история започваме с първичното – бащата, произходът. То е част от нас и предопределя съдбата ни. Можем ли да се отървем от това? Не. Трябва да го приемем – да разберем и да простим.
– Какво най-много ви тревожи днес?
– Искрено казано, доста ме тревожи новата „политкоректност“ в изкуството, което непосредствено пречи на креативния акт. Както и дълбокото разделение между „високо изкуство“ и комерс. Сякаш тече някаква студена война в тази територия, няма баланс и аз като зрител, читател или автор трябва да избирам от коя страна на стената съм. В много случаи това води до размиване на критериите, безкрайни конфликти и болезнени компромиси с качеството. А що се отнася до трудните моменти, чувството за хумор винаги е спасение. Използвам и един прост трик, поглеждам на себе си като на персонаж и обикновено си казвам: че какъв проблем е това, слаба работа, има много по-драматични ситуации…
– Променили ли са се отношенията между родители и деца във времето?
– Може би са се променили, защото днес и децата, и родителите имат много повече права като личности. Те са все повече „приятели“, йерархичната структура се размива. А това е нож с две остриета. Бракът може да е бреме, но свободата е самота. Семействата се разпадат, защото хората не искат да се ограничават, като постоянно правят компромиси и поемат отговорности, в които не вярват. Може би са прави, а може би грешат. Лицемерен или не, моделът си е модел и нищо по-добро не е измислено. Днес семейството е все по-малко институция и все повече емоция, около която съграждаш дом.
Снимка: Личен архив
– С Алек Попов сте работили заедно по различни проекти, той участваше ли с идеи при написването на романа?
– Няма човек, който да ми е повлиял повече в живота като начин на мислене от Алек. И точно затова не исках той да участва, за да видя дали мога да се справя сама. Но нямах никакви амбиции да пиша роман, а следвах енергията на историята като филм, който се случва пред очите ми. Записвах видяното и нищо повече.
– Споделяте, че вече имате идея за следващ роман, какви ще са темите в него?
– Искрено казано, избягвам да мисля за себе си по този начин, защото все още не съм „професионален писател“, каквото и да означава това. За целта трябва да напиша поне 2-3 книги. Имам идея наистина, но още не съм тръгнала да следвам историята, в която се мяркат някои леко зловещи сцени.
– Като добър сценарист вероятно мислите за филм по „Шестият пръст“. Имате ли вече предложения?
– Да, вече работя по този проект с продуцентите от „Гала Филм“, с които направихме филма „Бягство“. Но в киното нищо не се знае до последно. В случая се касае за адаптация и аз вече си давам сметка, че моментално започвам да споря с автора, макар да става дума за мен самата. Но трябва да дисциплинираш въображението си в рамките на сюжета… и на бюджета. И трябва да имаш голямо търпение, защото между идеята и реализацията стои много дълъг път, като да изкачваш планина.
– Като заговорихме за кино, новият филм „Бягство“ по ваш сценарий и под режисурата на Виктор Божинов скоро имаше премиера на филмовия фестивал в Котбус, Германия. Как бе приет там?
– „Бягство“ не е типичният фестивален „арт“ филм и той специално беше поканен в секцията „Хитове“, която е фокусирана върху филми, ориентирани към по-широка зрителска аудитория. Доколкото знам от продуцентите, филмът е получил много добри отзиви.
– Разкажете ни малко повече за него – темите, които засяга, какво ви вдъхнови за сценария, весели случки около снимането му…
– На мен все още ми е забранено да пускам спойлери и да разказвам сюжета. Но май така ми върви с този проект. На снимачната площадка актьорите не бяха запознати със сценария и работеха сцена по сцена, следвайки хронологично обратите в сюжета. Виктор много държеше на това, защото търсеше от изпълнителите автентични реакции. Така че когато пристигнах в Триград, всички актьори започнаха любопитно да ме разпитват за историята и аз, естествено, започнах да пускам спойлери. В резултат строго ми беше забранено от режисьора и продуцентите да дрънкам и да развалям методологията. Снимахме по-голямата част в изоставеното село Чамла, на 1600 м височина, и всеки ден или вечер беше истинско сафари с джипове, които влачеха нагоре техника, хора… и животни. Тъй като транспортът беше много скъп, се работеше по 12-13 часа. Една мразовита вечер на върха на планината искрено се зачудих какво точно снимаме вече повече от час, след като в кадър не се виждаха актьори. Виктор ми връчи сценария, където беше подчертано изречението: „Гъсти кълба дим…“. Помислих си, че трябва да внимавам какви глупости пиша, защото някой може и да ги реализира… Филмът ще излезе по екраните през 2022 година и дотогава няма да разкривам нищо. Иначе сигурно пак нещо ще объркам. Само ще кажа, че темата засяга пътя на младите хора, личния избор и дълбокото разделение в обществото ни. Историята е драматична, с динамични сюжетни обрати, екшън сцени, вълнуващи гледки и страхотна музика. За това се е погрижил Петър Дундаков, със специалното участие на Лиса Джерард.
– По какви проекти работите в момента? Имате ли и съвместни с Алек Попов?
– В момента с Алек работим върху един мой любим проект, наскоро отново изваден от чекмеджето. Адаптация на романа му „Сестри Палавееви“ за телевизионен сериал. Много ще се радвам, ако проектът най-накрая се реализира.
– За какво си мечтаете в личен и професионален план?
– Мечтая си… да не си мечтая. Защото това ме прави пасивна. Пък и мечтите са като сапунени мехури, с един дъх се появяват десетки от тях, но много бързо се пукат. Бих искала да имам кураж да поемам повече рискове в живота и в работата. Да се уча отново, да опитвам нови неща, да се променям.
Източник: в-к „Галерия“
