Стоян Дойчев, снимка: личен арихв
Стоян Дойчев – един от най-обещаващите млади актьори в киното, всяка делнична вечер се изявява в премиерния сериал на Би Ти Ви „Татковци“. На малкия екран той е Радо, който след развода с властната Дана – майка на двете му дъщери, се опитва да свикне с леко шантавата си нова изгора, фризьорката Джени, която му ражда син. Бившата и настоящата му разказват играта, спекулирайки с любовта му към децата. Дойчев влиза в тв сагата с висок рейтинг като Асенчо във „Възвишение“ на Виктор Божинов по Милен Русков и с участието си във „В кръг“ на Стефан Командарев. Прави много интересен образ и в късометражния „Заедно без теб“, базиран на истински случай с избягали рецидивисти, а в началото на 2022 г. ще го гледаме в още една затворническа драма – „В сърцето на машината“ на Мартин Макариев. Въпреки снимките Стоян Дойчев нито за миг не загърбва сцената в Столичния куклен театър, където хлапетата го аплодират в „Момче и вятър“, „Красавицата и Звяра“ и други постановки. През декември той ще влезе в най-важната роля в живота си – баща на близнаци, момче и момиче.
Интервю на Албена Атанасова
– Колко сериозни са посланията, които излъчва на пръв поглед абсолютно комичният ви герой в „Татковци“, господин Дойчев?
– Той има три деца и е мъж под чехъл на две жени – техните майки. Направо да се чудиш как му се получава! Всеки го дърпа за нещо – всеки иска внимание, всеки очаква любов. И той се разкъсва между бившата и настоящата, барабар с отрочетата. Всъщност това е една от големите теми в сериала – родителството и неговата липса. Представяме я в комичния вариант – защото отношенията принципно са толкова сложна материя, че с лекота биха могли да се анализират през призмата на трагиката.
– Вашата собствена нежна половинка, художничката Мирела Василева, подкача ли ви за това, че пред камерите сте жертва на екранните си партньорки?
– Тя е наясно, че ми предстои продължителен период, в който се налага да се променям в полза на персонажа – доколкото успявам, разбира се. Така че
в момента водя нещо като двойствен живот.
Един на снимачната площадка и друг вкъщи. Надявам се, че всичко се случва поравно между трите ми жени – двете по сценарий и едната у дома. Или поне поддържам тази илюзия, защото иначе ще е сложно да определям коя от тях доминира.
– Който гледа „Татковци“, знае, че там често получавате шамари – как се справяте с тях?
– Вече започвам да се пазя. Когато зрителите видят, че някоя от жените ми зашива един шамар, трябва да знаят, че преди това е имало още поне девет. На ден изяждам по десетина от едната и после по още толкова от другата. Абе, заразно е. Удрят, както им дойде и както си трябва. Никой не те жали, братко. Тъпчат и това си е.
– Шегувате се и за още нещо – че сте цар на кастингите сакатлъци…
– Ами така се получава. Преди да отида на този за „Татковци“, имах силна вечер. Някъде към обяд на другия ден ми звъннаха по телефона с въпроса: „Къде си, защо те няма?“. Тъкмо отмарях с чаша вино в ръка на принципа, че клин клин избива, и осъзнах, че нещо не съм разбрал за датата. „Как къде съм, тук съм си?!“, отвърнах уж хладнокръвно аз, но се оказа, че веднага трябва да хукна към кастинга. Беше ми много интересно да видя желанието на хората да ме харесат, въпреки че въобще не бях подготвен.
– Явно просто са ви набелязали.
– Ами да, няма друго обяснение.
– А как пробихте във „Възвишение“ – филма, който ви изстреля при отличниците?
– С Алекс Алексиев направихме някакъв диалог на прослушването. После дълго си говорихме, докато обикаляхме булевард „Мадрид“, и така се зароди приятелството ни, въпреки че до този момент не се познавахме. После стрелба, езда, обикаляхме Балкана – уникални гледки, голяма красота.
Дори си казваш: „Ама ние в България ли сме?“.
Когато те ситуират в подобна среда, няма начин да не си истински. А и ние вървяхме точно по стъпките на Асенчо и Гичо – героите на романа. Никакви импровизации – не си позволявахме да прибавяме от нас нито запетая. Кои сме ние, та да променяме гениалния текст на Милен Русков?!
– Направихте чудесен тандем и със Зуека във „В кръг“ на Стефан Командарев – като патрулиращи полицаи сред абсурда на постсоцбитието ни…
– О, да, въпреки че и след този кастинг си казах: „Край, провалих се“. Всъщност това е някаква моя налудничава идея – не знам защо, но имам усещането, че се дъня в най-решителните моменти. Но Командарев явно мисли по друг начин, защото вероятно ще вляза и в следващата му продукция – „Ало“. А преживяването да бъда до Зуека и до другите беше незаменимо. Видях ги как сякаш редактират репликите с играта си – големи, много големи. Ако поне малко съм прихванал от тях дарбата да анализирам текста, ще бъда щастлив. Зуека е много земен и страхотен човек. В началото имаше леко стъписване, докато се разкрием един пред друг като човешки същества. После открихме много общи неща между нас – нали и двамата сме завършили „Кукли“.
Той застана до мен приятелски, менторски.
Невероятен късмет. Ако нямаш човешка връзка с партньора си извън камерите, не можеш да я създадеш и пред тях. С Алекс Алексиев и досега общуваме.
– От кои ще бъдете в „Ало“ – лош или добър? Вече се знае, че криминалната интрига в бъдещия филм е свързана с телефонните измамници.
– Да кажем, че съм от страната на добрите, но не и най-положителният сред тях.
– Внимавайте да не ви набутат в калъпа на готиното момче, което е и малко смешно…
– Не би следвало. Затова много ценя ролята си в „Заедно без теб“, късометражна психодрама на Димитрис Георгиев, базирана върху реалната история на Владимир Пелов и Радослав Колев – мъжете с дългогодишни присъди за убийство, които през 2018 година успяват да избягат от Софийския централен затвор посред бял ден. Като Тео, чиито прототип е Радослав, съм много различен от всичко, което е правено до този момент. Отпечатъкът, който остана у мен, е много силен – не само защото за първи път снимах интимна сцена в киното. При това с мъж – с моя колега от Столичния куклен театър Димитър Иванов, който е Виктор. Той в някаква степен интерпретира образа на Владимир Пелов, докато в живота е много позитивен и лъчезарен. Затова всичко беше голямо предизвикателство.
– Успявате ли да защитите героя си, защото тази тема е и брутална, и деликатна?
– Идеята е
да се погледне на свободата от различен ъгъл.
Тео е осъден заради убийство на човек, който се е опитал да му посегне. Нещастието става при самозащита, но въпреки това той влиза в затвора. А там вече може да признае, че е хомосексуален. Правилата на свободния свят не важат зад решетките – и обратното. Не е невъзможно човек да е затворник в правилното общество и да бъде себе си сред престъпниците. Затова там, вътре, Тео няма проблем да обича мъж. Общото между действителния екшън и сценария по него е силното желание за изява на чувствата, които занимават човешката душа – самотата, страхът, безнадеждността.
– В следващия филм, в който ще ви гледаме, пак сте затворник…
– Да, така е – „В сърцето на машината“. Там съм Краси Циганина. Беше ми много интересно да изследвам езика, защото говоря на някакво ромско наречие. Търсех високата емоционалност. Краси е набеден в педофилия от семейството на любимата си жена – просто не го харесват. И той се озовава в затвора заради нея. Предварителната подготовка за продукцията беше повече от интересна, защото трябваше да управлявам кран.
Кранистка ме обучи за около час.
Има кадри, в които аз го движа съвсем самостоятелно. Понякога се случваше техническият екип да поиска нещо да му се премести от декора – и не позволявах на никой друг да свърши тази работа. Въобще всичко беше много реално. А когато ни пуснаха в помещение, в което имаше истински стругове, между дублите си човъркахме нещо в тях.
– Къде се залюбихте с Мирела?
– В театъра. Тя дойде като костюмограф в „Соцгурме“, но представлението така и не видя бял свят. Но затова пък аз, като я видях, от раз разбрах, че ще е тя.
– Отвърна ли веднага на емоцията ви?
– Не, въобще. Като истински заговорник открих номера на телефона й – под предлог че трябва да й звънна, за да избираме заедно дрехи за героя ми. После се оказа, че живеем в един и същи квартал. Чак на третото ни виждане заподозря за какво става дума – и сдаде фронта. Вече сме на следващия етап.
– Избрахте ли имената на близнаците?
– Да, но не ги разкриваме дори пред родителите ни. Като ги изправим пред свършен факт, няма да има кой за какво да се бори. Живот и здраве, вярваме, че през декември нещата ще се случат по най-добрия начин.
– А вие кога усетихте, че ви влече да се правите на някой друг?
– Още в детската градина. Учителките там първи откриха, че го умея. После класната ми в началното училище препоръча на нашите да ме запишат в прочутия състав във Варна „Златното ключе“. Майка и татко са средна работническа класа – бяха шофьор и служителка в пералня. Нищо общо с изкуството, оказах се някаква издънка. Сега и двамата са пенсионери.
