Вчера светът се раздели с един от най-великите актьори на европейското кино през 20-и век – Жан – Пол Белмондо. Франция, Европа и светът изпратиха с аплодисменти и усмивки „грозният красавец“. Последните си години Белмондо живя в предградието на Париж Буйон – едно от най-уютните и живописните в цяла Франция. Негова красота и топлина привличат режисьори, художници и писатели. В него са снимани стотици филми, в това число легендарните „Веселата неделя“ и „За един пробит долар“. И разбира се, може би най-великият филм в кариерата на Жан-Пол Белмондо – „Професионалистът“. В последното си интервюто за списание Story легендарният актьор говори за семейството си, Ален Делон, инсулта, възрастта си и страха от смъртта.
– Днес вие се явявате с пълно право патриарх на френското кино. А кого смятахте за такъв, когато бяхте млад?
– Баща ми. Той постоянно работеше – от ранна утрин до късно вечерта. А работата на скулптора не е никак лека, а много, много тежка! Да мъкнеш пясък, да месиш глина, да правиш форми. След неговата смърт останаха 259 скулптури, 444 медала, 878 рисунки и ескизи. Той беше последовател на великите класически традиции в изкуството. Ето този златен медальон той направи специално за мен. Пръстенът на ръката ми пък принадлежеше на майка ми. Нося ги, защото това са скъпите хора в живота ми. Майка ми беше много строга и често ни се караше на мен и брат ми. Татко никога не ни е посягал или се е сърдил. Един-единствен път съм го виждал ядосан. Това беше, когато моят син Пол, кръстен на него, отвърза една надуваема лодка и отплува в морето. Дядо му го обичаше безумно, но в този момент бе готов да го разкъса.
– На какво ви научи семейството?
– На изкуство. С баща ми много често ходехме в Лувъра. Там той ми разказваше за великите творци. И до сега помня много от неговите беседи. Баща ми беше за мен истински авторитет. Той не приемаше киното за сериозно изкуство, никога не ме е поздравявал за моите филми, беше много консервативен. В началото на кариерата си много се обиждах от неговите думи, че признава само театралните актьори. После обаче осъзнах, че това ми е помогнало да не се разболея от „звездна“ болест.
– Какво казвате на младите артисти сега? Какви съвети им давате?
– Няма нужда да доказват нищо на другите. Просто трябва да се занимават с любимата си работа. И да не забравят, че звездоманията е болестно състояние. Ще ви дам пример с Жан Габен. Той беше велик артист, но никога, в нито един момент не се е отнасял с пренебрежение към другите. Такъв беше и Лино Вентура. Това бяха моите кумири и аз се опитвах да се сравнявам с тях.
– Не споменахте Ален Делон. Вие бяхте съперници не само в киното, но и за женските сърца. Вярно ли е, че тази конкуренция ви е довела дотам, че да не си говорите дълго време?
– Не, не е вярно. Не сме първи приятели, но винаги сме се отнасяли с уважение един към друг. Той е коректен човек. Не мога да говоря за отношението му към другите артисти, но с мен винаги е бил в добри отношения. Понякога си организирахме боксови мачове. Разбира се, много ми е по-приятно да си спомням моите победи над него.
– Много ваши почитатели се питат защо никога не сте снимали в Холивуд. А предложения не са ви липсвали, нали?
– Много пъти са ме канили в Холивуд. Проблемът беше, че ми предлагаха роли на аферисти, на мошеници, на разбойници. Ами аз такъв играех в много френски филми. Е, защо да пътувам чак до Америка?
Жан-Пол Белмондо в музея на баща си заедно с брат си Ален (вляво) и сина си Пол
– Как се отнасяте към възрастта си – уважавате ли годините си, или се ядосвате за отминалата младост. Или пък може би се радвате, че най-накрая имате време за почивка?
– За почивка ми е още рано – имам много дела да довърша. Първо, трябваше да открием музея с произведенията на моя баща. Той беше скромен човек, не обичаше публичността. Много години се опитвахме със сестра ми Мюриел и брат ми Ален да направим негова изложба. Едва сега се откри такава възможност. Все пак това не е обикновен музей, а такъв, в който слепи хора могат да се докоснат до творбите. За мен това е много деликатна тема, защото майка ми с годините си загуби зрението. Понякога аз сядах до нея и й разказвах какво дават по телевизията. И когато една сцена не ми харесваше, аз я „преправях“. Майка ми беше сляпа, но не и глуха и веднага разбираше, че я лъжа. Всеки ден й купувах списания и й четях. Тя винаги искаше да бъде на вълната на събитията. И когато четях за моите филми, много се радваше. Тя се гордееше с моите успехи в киното.
– …и сигурно много се е разсърдила на актьора Андре Брюно, приятел на вашето семейство, който ви е нарекъл бездарен?
– Много се радвам, че е сгрешил.
– Какъв е най-важният урок, който не успяхте да научите в живота си?
– Така и не се научих на далновидност. Ще ви разкажа една история. Снимахме „До последен дъх“ и заедно с Джин Сиберг се забавлявахме много. С нея си шепнехме и с насмешка гледахме към Жан-Люк Годар. Казвахме си, този филм ще излезе пълна глупост, никой няма да го гледа. В него нямаше сценарий, всичките сцени бяха импровизации. Снимахме в един обикновен хотел, без никакво осветление. Можехме да правим каквото си искаме, операторът само беше зает да ни снима. Затова и не се отнасяхме сериозно към работата си. И какво стана? Един от най-добрите филми на Годар.
– Да, мъдростта винаги идва с годините. Между другото, не ви ли е идвало на ум да си боядисате косата? Как се отнасяте към мъжете, които го правят?
– Дори не съм си го помислял. Няма нищо по-жалко от това да криеш истинската си възраст.
– В коя възраст вие се чувствате най-добре?
– Когато тялото ми се подчиняваше напълно. Проблемът е, че актьорите никога не се щадят. Те дават на киното много енергия и сили. Смятат, че са безсмъртни и с тях нищо не може да се случи. Уви, за разлика от екранните си герои, ние също остаряваме, но не си даваме сметка за това в младостта.
– Много актьори и особено актриси след определена възраст излизат „в пенсия“ – никой не иска да работи с тях. Сблъсквате ли се с такова отношение към себе си?
– Знаете ли, на колкото и години да сте, остарява само вашето тяло. Това е неприятно, разбира се, но не е трагично. Лошото е, когато душата остарява. Когато получих инсулт, в продължение на 10 месеца не бях в състояние да кажа и една дума, само лежах, почти не мърдах. Тогава ме хвана истински страх, че аз повече няма да мога да говоря. И тогава реших за себе си да се преборя, да се „включа“ отново. Участвах във филма „Човекът и кучето“, за да докажа на самия себе си, че още мога. Тази амбиция ми помогна да изляза от бездната. Преди няколко години синът ми Пол предложи да направи документален филм за моите първи снимки в Италия, Франция и Бразилия. Взехме един разкошен автомобил и си направихме пътешествие. Аз разказвах на Пол за този или онзи филм, за разни смешни случки, за каскадьорски изпълнения. Така се появи филмът „Белмондо през очите на Белмондо“.
– Прилича на теглене на чертата?
– Не мисля. Както виждате, въпреки ударите на съдбата аз продължавам да обичам живота и се радвам на всеки един ден. Около мен са моите близки – синът ми Пол с децата, верните ми приятели. Жалко че само Шарл Жерар (френски актьор, починал на 19 септември 2019 година, наричан „цар на епизодите“) го няма вече. Ние с него бяхме приятели 60 години, можете ли да си представите? Винаги имахме теми на разговор. Е, понякога и се карахме. Но много ми липсва скъпият Шарл, как ми липсва! Не се страхувам от смъртта, защото аз имах много щастлив живот. Когато дойде моментът, искам само просто да заспя и да не се събудя.
– Нека да поговорим за нещо по-весело! Как отбелязахте 87-ия си рожден ден?
– Все още имам сили да духам свещите, но трябва да призная, че те не бяха толкова много. Заради пандемията не можем да се събираме със семейството и затова използвахме социалните мрежи – Пол ми изпрати поздрави чрез Инстаграм. Същото направиха и моите приятели Роберт де Ниро, Жан Дюжардан, Пиер Ришар. Също и милиони непознати от цял свят. И на всички искам да благодаря от сърце.
– Кой въпрос ви задават най-често вашите последователи в мрежата?
– Как да стана популярен актьор… Нямам отговор на този въпрос. Основното е да бъдеш естествен, а всичко останало го решава публиката. Тя дава оценката. Аз получих нейната любов, за което съм безумно щастлив.
– Имате вид на човек, на когото никога не му е тъжно…
– Старая се да не изпадам в тъжни състояния, в депресии. Стискам зъби и си казвам: „Имаш още малко сили да се бориш!“. В края на миналата година си счупих крака и още се възстановявам. Всяка сутрин, докато съм в количката, взимам гирите и ги вдигам. Да се занимаваш със спорт е задължителен ритуал.
– Вие сте толкова популярен, никога ли не са ви предлагали да се занимавате с политика. На вас не ви ли се е искало?
– Политиката не ми харесва. Тя е много променлива. Там трябва да си спазваш обещанията, а не всеки го може. Да не говорим, че хората, които те избират и ти ръкопляскат, в един момент могат да станат най-върлите ти врагове. Не, това не е за мен.
