Два симптома, често подценявани, са особено показателни за влошеното здраве на дадена политическа формация: масовите пожелания за изборен успех на онези, които са я напуснали, и също така масовата взаимна агресия на останалите в нея. И през април, и през юли дори знакови лица в БСП пожелаваха влизане в парламента на довчерашни другари, преминали в други партии. И смятани от доста членове за предатели. В тези случаи лекомислено бяха прескачани границите на допустимата учтивост. Сякаш никому не минаваше през ума, че да жадуваш опонентите ти да стават депутати, па макар и довчера да сте били заедно, означава да се съгласиш собствената ти група в Народното събрание да бъде по-малобройна. Защото борбата е не само за един и същи парламент, но и за едно и също политическо пространство. Все едно левскарите да искат армейците да станат шампиони или да вземат купата. Абсурдно е, както и да се погледне.
Още по-симптоматично за тежкото заболяване на политическото тяло е нескриваната омраза между немалка част от членовете му. В телевизията на БСП, за чиято регистрация и аз съм гласувал като тогавашен член на СЕМ, зрителка попита на висок глас: „Коя е Дърева?“ А водещият Стоил Рошкев повтори нелепия въпрос: „Наистина, коя е Дърева?“ Включилата се по телефона я нарече „плашило“, а журналистът се усмихна тъничко.
Не приемам част от речника на Велислава, често дори не споделям мнението й, но и не съм съгласен да бъде безпардонно охулвана, и то от съпартийка, при това – в ефира на партийната телевизия. Дърева е име, особено пък спрямо Рошкев. А и някак си много удобно бяха забравени такива като нея, които спасиха БСП в дивото Костово време. Сега никой не диша в телефонните слушалки на социалистите, не ни псува на публично място, не ни бие по улиците, не пука гумите на колите ни. И пак не можем да се доближим до изборните проценти от оня тежък период. По много причини, но и защото сме се увълчили едни срещу други.
Ето защо се обърнах и към първите, и към вторите, че така не бива. Доста години взаимното ругаене не ни беше присъщо. Дори не се разбираше, че имаме спорове, оставаха си вътре в партията. Както можеше да се предположи, сега малцина подкрепиха настояването да запазим добрия тон помежду си. В повечето случаи едните решаваха, че съм на страната на другите, а другите – че съм в лагера на първите. И това е само един от многобройните епизоди.
Нескончаемите взаимни обвинения обаче няма да решат проблемите. В нашето право е уредено помирителното производство. Помирителната комисия по платежни спорове например разглежда разногласията между страните с цел да бъдат изчистени, без да се влиза в съда. Подобна помирителна комисия е нужна на БСП, още повече, че и тук споровете са платежни. Макар и не във финансов, а в политически смисъл – кой да плати сметката за изборните неуспехи. Вината не е еднаква, но и не е едностранна. Нужно е да се признае този безспорен факт, след което да се седне и да се уредят спорните моменти. Има ли воля, ще има и решение.
На мнозина тази идея ще се стори наивна. Но още по-наивно е да се мисли, че добрият изход ще дойде, когато едните победят другите или другите – едните.
Това обаче е тема за следващ коментар.
