Турция върви, макар и много бавно и болезнено мъчително, към сделка с Европа, САЩ и НАТО за Северен Кипър. Това показват последните действия на турския президент Ердоган, който посети окупираната част от Острова на Афродита в деня на националния празник на непризнатата от никого държава. Каква ирония! „Денят на мира и свободата“ в Северен Кипър е денят, в който преди 47 години турските войски превзеха онази част от Кипър, населена предимно с турци.
Ердоган даде да се разбере, че няма никакво намерение да слуша ООН и да допусне обединението на Кипър. Щатите и Англия вече обявиха намерението си да свикат спешно заседание на Съвета за сигурност на ООН, а Русия осъди Анкара за отварянето на града-призрак Вароша. На пръв поглед Турция засилва своята експанзия в района безнаказано, но всъщност Ердоган е принуден да уталожи своите апетити за нови територии и влияние в световната политика.
Нека да се върнем малко в историята. Националният празник в турската част на Никозия се отбелязва много помпозно – с военен парад, на който присъства по правило турският президент. Военните в Анкара обаче не обичат много-много да си спомнят за събитията от 1974 година, защото операцията на генералния щаб на една от най-големите армии в света се оказа еталон за некадърност и аматьорщина. Знаят се удивителни случки от това време, като например как един гръцки танк унищожава шест машини на противника. Или как гръцки редник защитава няколко дни селото си от две роти и един батальон на турците. Но болката идва от спомена за най-големия „приятелски огън“ в историята след Втората световна война. Тогава турската авиация в продължение на няколко часа бомбардира собствения си флот, след като се връзва на елементарна гръцка провокация по радиото.
В крайна сметка Турция постигна своето – 37% от територията на Кипър бе анексирана. Но това се случи не благодарение на военната мощ и сила на Анкара, а на…имиджа. В смисъл, че международната общност, макар и и на думи да осъди анексията, всъщност симпатизираше на турците в този конфликт. Истината е, че тогава гърците се смятаха за „лошите“. Атина се управляваше от мракобесния режим на „черните полковници“, който често и обосновано, беше сравняван с Адолф Хитлер. В Никозия на власт бе военна хунта, свалила от поста законния президент и тероризираща мюсюлманското население на Кипър. Именно международната общност не позволи на Кипър да влезе в състава на Гърция, опасявайки се именно от военните, които бяха завзели двете държави. Накрая американците взеха нещата в свои ръце и спряха прехвърлянето на гръцка армия в Кипър, което, ако бе станало, можеше да доведе до голяма война в региона, а и не само там. Нещо повече, немалка част от гърците в Кипър смятаха турците за жертви на хунтата и им симпатизираха. Едва в последните години това отношение започна да се променя, на така или иначе до ден-днешен гърците изпитват чувство на вина заради „черните полковници“ и техните кипърски последователи.
Сега, 47 години по-късно от правна гледна точка нищо не се е променило – гърците са прави, турците не са. Но имиджът на двете страни вече е друг, обърнат е на 180 градуса. Хората по света, медиите, политолози и наблюдатели сочат турците за главните виновници в конфликта и най-вече политическото ръководство в Анкара. Гръцката част на Кипър е процъфтяващата държава – член на ЕС, неутрална във военно отношение, уважаван член на международни организации, сигурна офшорна зона. Турция е авторитарна и агресивна държава, опитваща се да влияе на целия тюркски свят, включително и с военни средства. Затова и посещението на Ердоган в Северната турска република и казаното от него там бе осъдено от тези, които изобщо забелязаха тази негова изява. Включително и в Москва. Хората на Путин казаха така: „Да, Ердоган е наш стратегически партньор, но той стигна твърде далеч в украинския „поход за връщането на Крим“. Ние не можем да затворим очи за фокусите, които той прави в Кипър, още повече, че тази страна е една от най-добронамерените към нас в Европа.“
Формално погледнато, най-голямо възмущение в Русия и на Запад предизвика отварянето на още една част на легендарния курорт Фамагуста, заради което САЩ и Англия поискаха свикването на Съвета по безопасност на ООН. Древният град Фамагуста и конкретно кварталът „Вароша“, са един от най-значимите аспекти на кипърско-турския конфликт. Преди операцията „Атила“ това бе един от най-скъпите, елитни, модни и известни летни курорти в света. Заради стратегическото му разположение, турците изгониха всичките жители и го опасаха с телени мрежи. С други думи – откраднаха от собствениците много скъпи недвижими имоти, още по-скъпа земя и им дадоха 24 часа да напуснат. ООН прие резолюция, в която се казва, че собствеността трябва да бъде върната на предишните й притежатели и не може да се използва за нищо друго. Турция по-принцип никога не е оспорвала това решение, но и не е показала намерение да върне имотите и земята просто така. От 1974 година Фамагуста се превърна в град-призрак, под контрола на турските военни. Под благовидното намерение да го пазят от мародери, те практически го разграбиха. В смисъл, сами се превърнаха в мародери. Сега Ердоган реши, че няма нужда цялото това богатство да стои просто така и го отвори. Той каза, че бившите собственици или техните наследници могат да си върнат имотите, но по турските закони. Ако не се съгласни, то ще им бъде отнето окончателно. Надеждата на Ердоган е завръщането на гръцките жители да предизвика етнически конфликт, който да постави турския президент на пиедестала на обединителя и баща на нацията. Той обаче си прави много грешна сметка. Всъщност, в Кипър няма етнически конфликт. От 1974 година до момента в зоната между двете граници не е имало нито един инцидент. Границата на много места почти липсва. И не е тайна, че хората от двете страни искат обединение. А най-много го искат местните турци. Така те ще станат членове на Европейския съюз, ще получат огромни инвестиции, ще се отвори туризма. Това, което пречи на обединението е жаждата за пари и власт на местните политически лидери. Те поставят условие гърците да се откажат от претенциите си за имоти и земи, както и да плащат за издръжка на турската бюрокрация – държавни и общински служители. Изобщо, Турция действа на принципа „вие сте богати, значи ще плащате“. Очевидно е, че тази позиция се лансира най-вече от Ердоган.
На него му е необходима отделна турска държава в Кипър, която да зависи единствено от Анкара, от никой друг, още по-малко от Европа. Кипър е много важна част от неговата идея за нова версия на Османската империя. Той обаче осъзнава, че самостоятелна турска държава не е добър вариант за местните хора, заради слабата икономика. В този смисъл опитите му да се прави на „баща на нацията“, на благодетел, не срещат подкрепа дори в самата Турция, да не говорим за Северната турска република. Последното му изявление в парламента по този въпрос бе бойкотирано от опозиционните партии. Според тях, Ердоган се отнася диктаторски, авантюристично и империалистично към Кипър, опитвайки се да върне европеизираните турци в лоното на ислямизма. Нахалството и упоритостта, с които Ердоган строи Високата Порта 2, се коментира от наблюдателите горе-долу по следния начин: „Може да си го позволи, прекалено е силен. Султанът стана твърде силен и никой не може да му попречи.“
Практиката обаче показва, че това съвсем не е така. Турция не успя да постигне целите си в конфликта в Нагорни Карабах, разпален от самата нея. Факт е, че Русия спаси по-голяма част от спорната провинция в Азърбайджан, населена предимно с арменци. Плановете на Ердоган в Сирия също не се осъществяват. Той контролира далеч по-малко територия, отколкото се надяваше, благодарение на съпротивата на кюрдите. В резултат на това неговата реч в Северна Кипър се оказа далеч не толкова сензационна, колкото се очакваше. Той самият анонсира преди това „няколко важни изявления“. Например, от него се очакваше да обяви строителството на две нови военни бази в Кипър – за флота и за безпилотни самолети, за добив на газ в шелфа на острова, както и признаване на Северен Кипър от Азърбайджан. Нищо от това не се случи и целият имперски патос се сведе до финансиране на държавни и правителствени сгради, както и отварянето на квартал Вароша. Очевидно Ердоган е проумял, че плановете му да възроди Османската империя са прекалено амбициозни и неосъществими. Президентът на Турция ясно осъзнава, че за страната му ще е пагубно, ако в момент на криза за турската икономика, той се изпокара с целия свят.
