Много са странностите в българската политика, особено в лявото й пространство, но нюансите и техните трубадури – нюансьорите, са може би сред най-чудатите. Държа си на нюанса, възкликна уважавано име преди първите тазгодишни избори на въпроса защо, след като е с леви възгледи, не се приобщи към коалицията на БСП. Важни детайли ги нямало в предизборните ангажименти на тази партия, а все някой трябвало да ги отстоява. Кампаниите били подходящ момент обществото да се запознае с тези различия.
И какво, като си държи на нюанса? Други се борят за десетки или стотици хиляди гласове, които да ги пратят в парламента, за да правят реална политика. Па макар и с цената на компромис не само с нюансите, но и с някои от основните послания. При все по-раздробеното народно представителство това е не само неизбежно, но и като че ли е по-добър вариант от възкръсналата опция „избори до дупка“. А въпросният кавалер на нюансите се е смушил в дъното на класацията, с нула цяло и нещо процента, гордо вкопчен в един-два фрагмента, макар и важни, разбира се, от лявата картина.
За здравия разум е ясно, че нюансите няма как да са чак толкова много, колкото са партиите, вдигнали ги като знаме за отстояване на своето различие. Не една и две формации години наред пъплят не само под бариерата за влизане в парламента, но и под прага за държавната субсидия, и въпреки това надменно не търсят обединение. Сякаш фанатично вярват, че оттенъкът им е по-значим от цвета-майка. Други се поотрезвиха от краха си в изборите на 4 април и се решиха на общи действия за предстоящия предсрочен вот. Но не с основния цвят, към него са високомерни, а със себеподобни нюанси. Сякаш не си дават сметка, че нула цяло и нещо плюс нула цяло и нещо пак ще е нула цяло и нещо.
Макар и рядко, има и нюансьори, което прескачат 4-процентовата бариера. Влизайки в парламента обаче, странят от общи действия с бившата си партия от страх отсянката им да не се разтвори в основния цвят. И търсят партньорство с други политически пространства. Там обаче ги приемат само ако се опълчат срещу цвета-майка. Ето как нюансьорите не само погубват отликата, на която толкова много държат, не просто дезертират от боята, в чието лоно са се пръкнали, но и започват да работят за чужди политически каузи.
Има и такива, които най-сетне се върнаха в партията, от която се отцепиха. Макар и не пряко в нея, а в предизборната й коалиция. И в момент, в който вече не ги хващат нито везните на социолозите, нито теглилката на избирателите. А може би тъкмо затова. БСП ще се яви на вота заедно с 18 други партии. Ако всеки от „новите“ й партньори имаше поне по половин процент подкрепа, щеше да качи 9 пункта спрямо 4 април, което даже можеше да я направи победител. Само че – с едно изключение („АБВ“ с 0, 46 %) – те имат дори не по нула цяло и нещо, а едва по нула цяло, нула и нещо. Което ще рече, че смисълът от присъединяването им е не аритметичен, а символичен.
Завръщането на загубилите надменността си нюанси в лоното на партията майка може и да бъде не само символично, но и символно. Стига и двете страни да са наясно, че то трябва да бъде плод не на сегашната конюнктура, а на грижата за бъдещето. Когато укрепналият процес ще доведе до печалба, колкото и днес да няма пряка полза.
