Актьорът от Народния театър Христо Петков, който доскоро участваше в първите сезони на сериалите „Отдел “Издирване“ и „Съни бийч“, очаква две премиери на големия екран – „Смирен“ на режисьора Светослав Драганов и екшъна „Чамла“ на Виктор Божинов. Тези дни Петков започна снимки в следващата лента на Мартин Макариев „Игра на доверие“. Въпреки екранния маратон, през вечер представленията на първата ни сцена дори в условията на коронакриза и гастрола в „Сфумато“ в новия спектакъл по Бекет “Мерсие и Камие”, Петков винаги намира време за сина си Константин, чиято майка е Анастасия Ингилизова от военната трупа. Както се знае, Петков е щастливо обвързан с Лили Гелева, позната на широката публика като д-р Мишева от „Откраднат живот“. Той нито за миг не се оплаква от професията, която досега е слагал само веднъж на кантар – когато го приемат в НАТФИЗ, след като вече е студент в „Скандинавистика“ и „Арабистика“ в Софийския университет „Свети Климент Охридски“. Но завършилият международна гимназия в Нидерландия Христо избира изкуството. Ето какво още споделя той за живота и за творчеството си пред вестник „Галерия“.
– Още ли пеете, преди да излезете на сцената за представление, господин Петков?
– Да! Музиката е голяма сила! Бих казал, че е може би едно от най-великите постижения на човека. Тя е голяма част от живота ми и се уповавам на нея във всеки удобен момент. Щастлив съм, че и синът ми споделя тази моя любов. Успя да се пребори с първия си изпит в живота и влезе в Музикалното училище. Наесен е първокласник. Също като мен свързва почти всичко, което прави, с песни и танци, които харесва. Това ме прави горд. Дано да продължава така и по-нататък.
– В какъв момент се убедихте, че ритуалът с вокалните изпълнения помага, за да се усетите в пълна хармония с образа?
– Не знам. За първи път се случи на изпит при завършването на ВИТИЗ. Със Захари Бахаров стояхме зад кулисите и започнахме да си пеем парче на Елтън Джон (I’m still standing). Мисля, че това беше началото на традицията. Оттогава всеки път го правя. Имам парчета за почти всяко представление. Някои пея, други слушам, трети си повтарям наум като мантра. Не съм сигурен, че ми носят късмет, по-скоро ги използвам като вид настройка.
Напоследък пробвам да дишам и издишам, преди да изляза на сцената,
и да стоя в покой за кратко време. Упражнението също помага психологически да си отворен към това, което ти предстои.
– Героят ви в „Нова земя“ по Иван Вазов сякаш е вечният политик извън времето и националностите: агресивен и брутален, за когото бизнесът е над всичко, дори и над приятелството – прилича ли ви той на днешните мъже във властта?
– Да. Но всичко това важи не само за мъжете. Властта има свойството да променя човека, независимо дали той го осъзнава, или не. Тя върви ръка за ръка с парите и егото. Малко са хората, които могат да устоят на подобни изкушения. И все пак има примери за личности, които са успели да превъзмогнат тези съблазни в името на това да са в помощ на другите.
– Вие сте син на професионален дипломат – имало ли е момент, в който сте мислили за подобна кариера?
– Мисля, че можех да поема по този път. Той обаче изискваше повече усилия в посоки, които не ми бяха толкова интересни тогава. Човек следва сърцето си при взимането на съдбовни решения. Никога не съжалявам за изборите, които съм правил. Някои от тях са били инстинктивни, а други – продиктувани от обстоятелствата.
– Докато учехте в Хага, приемахте ли себе си за космополит, или не ви достигаше самочувствието като на момче от бивша соцстрана?
– В Хага попаднах в много различна среда. Там имаше хора от цял свят, защото учех в интернационално училище. Смесица от езици, култури и ценности. Беше ми много трудно в началото – най-вече защото не разбирах бъкел английски. Знаех само текстовете на любимите си песни. Постепенно го научих, после си намерих приятели и компания. Когато отидох, бях на 12. Върнах се в България на 16. Мисля, че тези четири години са имали голямо значение за характера ми и начина, по който гледам на света.
– В „Лазар и Исус“ по Емилиян Станев в „Сфумато“ играете Юда – кога сте били предаван в живота и в професията?
– Това беше много отдавна. По-късно съм играл Юда и в друго представление – „Последното изкушение“ по Никос Казандзакис. Юда е много интересен персонаж и съм изчел какво ли не за него. Предателството му може да бъде изследвано в много различни трактати, аспекти и гледни точки. Аз не съм злопаметен и не се занимавам с това
да премислям и помня кой и защо ме е предал
или разочаровал. Това, което не бих могъл да простя, е глупостта. А тя вилнее навсякъде.
– В новия филм на Светослав Драганов „Смирен“ си партнирате с корифеите в седмото изкуство Борис Луканов, Сашка Братанова и Мария Статулова – какво беше най-вълнуващо на снимките извън кадър?
– С нетърпение чакам филмът да излезе. Това беше изключително интересен процес – заради подхода на Светльо в цялостното му виждане за кино. Научих много от всички, с които снимах. Може би най-много от Детелин Бенчев-Чичо. Най-вече си партнирах с него. Той е режисьор, но актьорската му работа е изумителна – подобно нещо не бях виждал и сигурно скоро няма да видя. Тъй като нямаше сценарий, повечето сцени бяха с импровизиран текст. В началото на всяка сцена Светльо ни събираше и минавахме по важните точки, които трябва да засегнем. Бях много впечатлен от Мария Статулова, която играе майка ми. Тя, която е снимала десетки филми, никак не се притесни от това, че няма сценарий, по който да се водим. Прие ме много радушно и през цялото време ми говореше на “майче”. Сред най-запомнящите се моменти беше вечеря за рождения ден на дядо ми – Борис Луканов. Направихме три дубъла от по 20 минути всеки – те от нормална семейна вечеря трябваше да завършат със скандал. И трите бяха тотално различни един от друг, велико изживяване. Без обаче да пропускаме важните за фабулата опорни точки. Мария и в трите дубъла се разплакваше на различни места. Имаше и много забавен момент – пеехме „Честит рожден ден“ на дядо ми с торта в ръце. Трябваше да го заснема с моя телефон, но той постоянно изключваше заради малко памет… Снимахме я доста пъти тази сцена и много се смяхме, защото имахме само една торта и накрая тя вече не приличаше на нищо.
В целия филм няма нито една пресечка нито разкадроване – много странно и вдъхновяващо. Бях свикнал на стандартното снимане с общ, среден и няколко близки планове. Тук всичко това беше тотално зачеркнато като принцип. Този друг начин на снимане дава огромна свобода нещо наистина да се случи в кадър, което в крайна сметка е целта на киното.
– В „Чамла“ на Виктор Божинов май късате с имиджа на „лошо момче“? Повдигнете завесата – доколкото е възможно, разбира се.
– Не съм гледал почти нищо от филма и не знам какво ще видим.
Но този път съм положителен герой, ако нещо не се е променило
в монтажа. Надявам се скоро да излезе, защото ми е много интересно какво се е получило. Снимахме на страхотни локации също с много добър екип.
-Но пък се чу, че в “Сърцето на машината” на Мартин Макариев отново сте супер гадняр…
-На моя герой там му викат Иглата. Рецидивист, убиец, брутален човек. Известен в затвора като един от най- проблемните и опасни престъпници. Снимахме филма в разгара на пандемията. Мястото на действие е цех, в който пращат затворниците, за да работят и по този начин да намалят присъдата си.
-Издигнахте ли се в очите на сина ви, докато стреляхте в „Отдел „Издирване“?
-Той не се застоява дълго пред телевизора и не е гледал сериала.
-Преди време казахте, че искате да тръгвате с него на айкидо…
-С айкидото синът ми е доста по-напред от мен. Когато го записах на тренировки, учителят ме помоли да напусна. Каза, че за детето ще е по-добре да не съм там, за да може да се съсредоточи. За съжаление пандемията прекрати уроците, но се надявам, че скоро ще може да ги поднови. Ако има желание, разбира се.
-Вярно ли е, че сте приел Христовата вяра на Неговата възраст?
-Да, кръстих се на 33 на Разпети Петък. На другата година на Велики Четвъртък се роди Константин.
Кръстих се, защото усещах нужда да го направя.
Смятам, че да вярваш е важно. Важно е да мислиш и да помагаш, ако можеш на тези, които са в трудно положение, да се учиш на смирение. И да си наясно, че в нищо и никога не си нито първият, нито последният.
-Станахте ли вегетарианец заради Лили Гелева, която е известна с нетърпимостта си към мръвките?
-Не. Но не крия, че тя готви страхотно и съм голям късметлия в това отношение. Лили не е от тези хора, които са строги спрямо другите по отношение на храната. И тъй като знае, че обичам месо, често прави специални гозби за мен. Това, в което ме промени обаче, е захарта. Вкъщи не ползваме рафинирана захар в нищо, с което се храним. Нейните десерти са нечовешки вкусни – на растителна основа и без захар. Ядеш и ревеш!
– Докъде стигнахте с екстремните спортове, които са стара ваша страст?
– Доникъде. Не съм карал борд, нито ски от миналата година. Нямаше никакво време за това. Надявам се другата зима да започна да ги практикувам в компанията на сина ми, а също и на Лили, тъй като тя проявява интерес към зимните спортове. Лятото го оставям за пътувания и почивка – засега не планирам обучение и занимания, примерно, с кайтсърф. По-скоро се виждам да лежа на някой бряг и да съзерцавам хоризонта.
