20.3 C
София
събота, 1 октомври 2022 г.

Латинка Петрова за борбата с ковид: Васко Кеца ми пя за кураж, а аз чаках финала

Комедийната актриса Латинка Петрова е родена на 1 януари 1944 година в с. Горна Козница, Кюстендилско. От 16-годишна е на сцената като изпълнителка на народни песни. Във ВИТИЗ завършва актьорско майсторство в класа на проф. Стефан Сърчаджиев. След това 29 години играе в Сатиричния театър, но не получава големи шансове за изява, защото почти девет години е резерва. Истинската популярност идва при нея след атрактивното й участие в известни тв реклами на мобилен оператор. През 2013 г. участва в танцувалното шоу „Денсинг Старс“. Заедно е със съпруга си Красимир Джонгалов от 47 години. Имат син, дъщеря и внучка. Латинка се бори цял месец с ковид. Ето какво сподели популярната актриса пред вестник „Галерия“.

– Госпожо Петрова, кога всъщност се разболяхте от ковид и как започнаха симптомите при вас?

– Веднага след изборите, на 6 април започнах да кашлям, но нямах никаква температура. Дъщеря ми дойде да пренощува вкъщи, за да може да гласува в училището до нас, а се оказа, че техният портиер в блока е сеел зараза. Возил ги е в асансьора нагоре-надолу и оттам пламва целият блок. Тя донесе вкъщи тази зараза, а на нея й нямаше нищо. Беше загубила обоняние само за ден. Веднага отидох в болница, прегледаха ме, казаха, че белите ми дробове са засегнати съвсем малко – имах лека двустранна пневмония – и съм за домашно лечение. А е трябвало да вляза веднага. Джипито ми изписа „Авирон“, препарат за разреждане на кръвта и три антибиотика, но се оказа, че те не са подходящи за моята възраст.

Това неправилно лечение ме обърка и още ближа рани, а мина месец оттогава. И започна едно тровене с лекарствата вкъщи, цялата маса в кухнята беше покрита с тях. От тях пиеха и мъжът ми, и синът ми, които също се разболяха. Съпругът ми също влезе в болница, но много по-рано от мен. А като излезе, направи диабет и сега лекува високата си кръвна захар. Синът ми, който е ядрен физик, преподава в Университета, пи от моите лекарства и се оправи, но все пак е по-млад.

 На втората седмица обаче започнах съвсем да отпадам

 и страдах от жестоко главоболие. Имах усещането, че главата ми не е моята. Движех се като кокошка и не можех да уцеля правата линия. Рухнах изведнъж. И слава богу, се сетих, че моята стара приятелка доктор Зарчева работи в „Софиямед“, тя ме прие веднага на Цветница и там изкарах 14 дена. Бях непрекъснато на вливания, за да може тези отрови да си отидат, сложиха ми и два нови антибиотика. Въпреки това до последно беше останало малко петънце от едната страна на белия дроб и докторката искаше да го изчистим, преди да ме пусне от болницата. Много бяха внимателни лекарите, великолепен млад екип.

Латинка в „Софиямед“

– Сега как се чувствате?

– Вече съм по-добре, ставам, движа се, стискам зъби и си казвам: трябва още да го живея този живот, има още красоти навън, които трябва да се видят. Не бива човек да се успива, да се предава и да си мисли, че вече е свършило всичко. Самонавивам се някак си, но има мигове, в които рухвам, потъвам, изчезвам и казвам: дотук беше всичко. 

Човек има чувството, че е в полусънно състояние.

В началото лежах по цял ден и нямах сили да стана от леглото, а краката ми се подгъваха като кашкавал, подпирах се по мебелите, за да мога да вървя. Иначе нямах проблеми с дишането, което е странно, и дори пуша чат-пат. А белите петна по дробовете, тип „матово стъкло“, най-трудно се разграждат. Тъпчех се с плодове и зеленчуци малко насила, за да се оправя по-бързо, въпреки че не страдах от липса на апетит. Убедена съм, този вирус е създаден изкуствено за унищожение, за да се намали популацията. Никога в живота си, а съм на 77 години, не съм била в такова тежко състояние.

– Наистина ли имахте чувството, че умирате?

– Да, точно това чувство имах, преди да вляза в болница, защото вкъщи се сгърчвах лекичко и започвах да си търся най-удобното местенце, където да се скрия и да си отида. Казвах си: дотук бях, всичко свърши, и лекичко се притаявах, за да дочакам финала. Много тъжно усещане. Дано никой не го преживее. Имах и кошмарни сънища, явяваха ми се няколко починали приятели, страшно е просто. Преди да се разболея, изобщо не съм предполагала, че може да е толкова ужасно. Спазвах всички препоръки, слагах маска, миех ръце и се радвах, че се опазих, докато не ме събори в един момент. Наистина човек се чувства като парцал и ти е все тая за всичко. И на психиката се отразява, все едно главата не е твоята.

– Молехте ли се на Бог да ви остави жива?

Разбира се, че се молех. Ванга ми е казвала, че свети Атанасий винаги ще ме пази, заради което всяка година на неговия ден правя курбан за здраве. Човек трябва да бъде много искрен, за да могат молитвите му да бъдат чути и да стигнат там, където трябва. Смирено се помолих на свети Атанасий да изпрати ангели и да ме запази жива и той ме спаси.

– Имаше ли болни от вашата стая, които се влошиха и минаха на кислород или бяха интубирани?

Имало е различни случаи, но мен ме запазиха по някакъв начин, като ме настаниха в самостоятелна стая, защото момичето, с което влязох, посиня и искаше да се хвърли през прозореца. Толкова беше зле жената, а аз това не мога да го издържа. Каза, че цяла нощ е била така, и накрая й сложиха кислород.

– А защо не се ваксинирахте, като попадате в рисковата група?

– Мислех, дори се бях записала и бях 217 номер при джипито. Просто изчаквах ваксините на „Пфайзер“ или „Модерна“, не исках с „Астра Зенека“, те тъкмо пристигнаха и се разболях. Но пък в болницата имаше хора, които са се заразили след различни ваксини, така че не е гаранция. Моята приятелка Ани Върбанова пък падна и счупи бедрото и сега е с пирони и ми плаче.

Васко Кеца ми звънна и ми пя по телефона,

за да ми повдигне духа, както и мениджърът му Ивайло. Приятели се обаждат, за да ме чуят, прекрасно е това.

Васил Найденов

Имате ли някакви хронични заболявания, за да се влошите така?

Не, нямам. Единствено хашимото на щитовидната жлеза, но е пломбирано с точната доза лекарства. Нямам високо кръвно, дори съм хипотоничка, по-ниско ми е. Аз се грижа добре за здравето си и на всеки три месеца отивам и си правя пълна кръвна картина, това го правя от години. И съобразно с нея балансирам нещата, ако нещо не е наред. Така че не съм била нехайна, но ето че вирусът не ме пожали.

Сега какво ви радва?

Чета вестници, гледам телевизия, има едно предаване за рисувани картини от различни държави, и това ме успокоява много. Политаш и пътешестваш по света. Много съм пътувала и така се връщам в Париж, в Тоскана, където ми остана сърцето.

– А като се възстановите напълно, какво ще направите най-напред?

Ще отида на казино. Ходила съм и друг път, и дори съм печелила. Но аз играя с малки суми, заради самата тръпка. Много колеги го правят, то ти замества сцената, много е странно. Вдигаш адреналина за секунди, надяваш се… Така че ще прежаля сто лева и ще се радвам, че отново съм в цивилизацията. Въпросът е човек да не влиза с големи суми, не си го и позволявам. Първо обаче ще се порадвам на пролетта и на малките зелени неща, на цветята и листата, на природата.

 

spot_imgspot_imgspot_imgspot_img

Последни новини

google-site-verification: google8d719d63843e6dc9.html