Снимка БНР
Интервю на Албена АТАНАСОВА
Васко Василев, един от най-известните родни музиканти по света, на 14 октомври празнува 50 с концерт в столичен клуб. Виртуозът на цигулката пристига от испанския град Валенсия, където има дом. Концерт майсторът в оркестъра на Кралската опера, позната по света като „Ковънт гардън“, вече дели времето си между Лондон, София, Валенсия и Токио, от където е приятелката му Томо. За юбилея Васко идва с любимата си цигулка „Амати“, която също като него има забележителна история. Той я изплаща в продължение на 25 години, след като операта в Лион, където става концерт майстор едва на 21, му отпуска заем срещу заложения дом на бабата на Ванеса Мей – детето чудо, ученичка на българина през ранната му младост и дъщеря на дългогодишната му партньорка на сцената и в живота Памела Никълсън. Васко, който е възпитаник както на голямата цигуларка Дина Шнайдерман, така и на московската школа в жанра, е свирил в Генуа и с цигулката на гения Николо Паганини.
– Господин Василев, за рожден ден № 40 издадохте книга. Кои са най-важните събития, които бихте добавили към нея, случили ви се през последните 10 години?
– Бих прибавил всички концерти и турнета, които направихме. Всички нови приятелства, които се появиха в живота ми. Всъщност ние издадохме допълнено издание преди 5 години, което се казва точно така 40+5. Сега за този рожден ден пък излиза фото албумът „Зад сцена“ на Христо Русев – прекрасен подарък за мен. Това е моментна снимка на последната година преди пандемията и включва кадри от концертите ми в Лондон, Валенсия, Токио и в над 10 български града.
– Има ли традиция, която винаги спазвате на рождения си ден? Успявате ли поне тогава да се съберете със сестрите си?
– Не, няма традиция, към която се придържам. Но през последните години се оказвам на сцена на тази дата и това ме прави щастлив. Със сестрите ми се виждам повече на рождени дни на родителите ни и на други семейни празници и юбилеи, които изобилстваха през 2020 – майка ни и баща ни честваха 50 години брак, а татко навърши 70. Успяхме да се съберем всички и беше много приятно – като в „Моята голяма гръцка сватба“.
– Пострада ли купонът в циганската махала на Валенсия – където живеете от страха пред заразата?
– В интерес на истината, дисциплината, която видях там, ме изненада. По време на карантината всички бяха изключително внимателни и спазваха рестрикциите до една, които никак не бяха малко. Първото нещо, което се случи след падането на ограниченията обаче, беше цяла нощ фламенко купон с паеля, песни и танци в съседите ми.
– С какво ви спечели Валенсия, та решихте да я добавите към и без това умопомрачителния си маратон? Всъщност най-често между Испания и Англия ли пътувате?
– Испания винаги е присъствала в графика ми. Имам голяма слабост към всичко там – културата, музиката, хората, храната, слънцето. Валенсия ме привлече с това, че много приятели и колеги живеят в града. Обожавам неговата атмосфера, контрастите му. Има директни полети до Лондон, до Токио и София… Валенсия е идеалната територия за вдъхновение, когато имам време да остана за по-дълго у дома. По време на карантината преоткрих предимствата на това да си стопиран на едно място. Превърнах една от стаите в звукозаписно студио. И всъщност се оказах доста по-зает, отколкото, когато пътувам.
– От десетилетия насам жената до вас никога не е българка – дамите от различните краища на света стремят ли се да ви променят или ви приемат в целия ви балкански блясък?
– За това трябва да попитате тях. Не избирам хората, с които общувам по това от къде са, така че нямам отговор на този въпрос.
– В хода на времето откривате ли прилики и разлики между цигулката и жената?
– Винаги съм казвал, че моята цигулка е най-вярната ми приятелка
– Имали ли сте друго предложение да се изявите в киното, след като играете в детския филм „Слънце на детството“? Това приключение не ви ли изправи пред дилема – музиката или актьорско майсторство?
– За дете като мен – щуро и пълно с енергия, това беше много повече приключение и забавление, отколкото осъзнаване на ролята като нещо сериозно. Аз и във филма свирех на цигулка и това някак направи всичко много естествено – дори има сцена, в която съм завързан с въже за крушата в двора на къщата, обикалям в кръг и свиря на цигулка. През годините имаше различни предложения да се снимам във филми. Най-вече в биографични драми за цигулари. Но нито един проект не се реализира – сега дори не помня причините. Но със сигурност да съм концертиращ музикант винаги е било това, което искам.
– Разкажете за общуването си с Невена Коканова и Стефан Илиев, които играят родителите ви в сериала?
– Приемах всичко като игра. Обожавах Невена Коканова. Пътувахме заедно и беше малко като филм във филма. Помня, че ме заведе при една циганка – да ми гледа на ръка. Та тя предрече, че вижда живота ми като на милионер, но без пари. Каза ми „Ще обиколиш света, ще бъдеш много обичан, ще пътуваш много, ще спиш в скъпи хотели, но няма да имаш толкова много пари – просто ще живееш като милионер, но няма да бъдеш богат“.
– Споменавали сте, че приятели от детството ви в „Люлин“ са били от ТВУ-та – вие, детето на изкуството, как се чувствахте сред тях, участвахте ли в уличните сблъсъци?
– Бях просто дете – изкуството не ме правеше специален. Блокът ни в „Люлин“ беше от последните преди полето до квартал „Факултета“. Толкова много игра в тези полета, щуротии, безгрижие и свобода имаше в детството ми. Ходихме с автобус до централна гара и събирахме недопушени фасове от цигари. Опитаха да ме научат как се краде от супермаркет, но се оказа, че този талант не го притежавам, та се разминах с голям срам. Сега, като се замислям, може би приятелите ми имаха повече таланти от мен.
– Вярно ли е, че бабата на Ванеса Мей е заложила къщата си заради вашата цигулка?
– Вярно е. Но мисля, че впечатляващото в историята е не толкова кой на кого е баба, колкото това, че почти непознат човек вижда потенциал в теб до степен, до която да заложи сигурността на живота си, за да ти даде шанс. Такова доверие е почти невъзможно днес. Ако не беше този неин жест, нямам идея къде бих бил днес.
– Ставате концерт майстор в „Ковънт гърдън“ едва на 23 – почти тийнейджър. Кои са най-веселяшката щуротия и най-големият гаф от онзи период в кариерата ви?
– О, невъзможно е да степенувам спомени и изживявания от над две десетилетия. Но мога да ви уверя, че с годините нещата не се променят много. В оркестъра на операта имам колеги, с които сме заедно от първия ми ден там – това са хиляди продукции, стотици концерти, пътувания, които сме правили заедно. Някои от тях са вече с чисто бели коси и въпреки това всички сме си същите. Преди няколко дни пътувахме до Кремона в Италия – отново свирихме заедно, пихме вино, смяхме се. Понякога ми се струва, че и грам не сме пораснали. Може би музиката ни помага за това.
– Какво си казвате всеки ден пред огледалото, за да приземите международната си „звездност“?
– Хубавото е, че съм много далеч от международната звездност – и с огледалото най-много да си разкажем някой виц. Приятно ми е, когато в България таксиметровите шофьори ме разпознаят, но това е звездност с голямо чувство за хумор.
– Кои са личните ви демони, с които продължавате да се борите и днес?
– Аз съм пацифист. Сприятелявам се с демоните си, не ги боря.
– Какво ви предстои на сцената?
– Измислил съм изненада за публиката и в момента работя по нея.
